Има доста какво да открият. Парчетата от строшения хард диск. Дрехите, които забравих да изхвърля. Подозрителното отсъствие на дрънкулки и украса в нашите стаи. Усещам пулса си в очните ябълки, когато тримата охранители от Безстрашните, които останаха, започват да крачат между масите.
Космите на врата ми настръхват, когато единият минава зад мен, стъпките му са шумни и тежки. Не за първи път ми се случва да благодаря, че съм дребничка и незабележима. Никога не съм привличала погледите на хората.
Но с Тобиас не е така. Гордостта лъха от стойката на тялото му, от начина, по който погледът му подчинява всичко, върху което се спре. Това не е присъщо на Миротворците. Той може да е единствено от Безстрашните.
Жената от Безстрашните, която върви натам, веднага го забелязва. Присвива очи, докато наближава, после спира право при него.
Вече ми се иска яката на ризата му да беше още по-висока. Иска ми се да нямаше толкова много татуировки. Иска ми се…
– Косата ти е прекалено къса за Миротворец – констатира тя.
… да не си беше остригал косата като Аскет.
– Горещо е – отговаря той.
Обяснението можеше и да мине, ако беше подбрал правилния тон, но той направо ѝ се сопва.
Тя протяга ръка и с показалеца си дърпа яката на ризата му, за да види татуировките.
Тобиас вече действа.
Той сграбчва китката на жената и я дръпва напред. Тя губи равновесие, удря главата си в ръба на масата и пада. От другата страна на помещението се разнася изстрел, някой изпищява и всички се изпокриват под масите или се свиват край пейките.
Всички, освен мен. Седя на мястото, където бях и преди изстрела, вкопчена в ръба на масата. Знам къде се намирам, но вече не виждам столовата. Пред очите ми е уличката, по която избягах, след като мама загина. Гледам пистолета в ръцете си и гладката кожа между веждите на Уил.
В гърлото ми нещо клокочи. Щеше да се превърне във вик, ако зъбите ми не бяха толкова здраво стиснати. Връхлетелият ме спомен избледнява, но аз все още не мога да се движа.
Тобиас сграбчва жената от Безстрашните за врата и силно я дръпва да се изправи на крака. Вече държи нейния пистолет в ръка. Използва я като щит, докато стреля над дясното ѝ рамо във войника на Безстрашните в другия край на помещението.
– Трис! – крещи той. – Имам нужда от помощ!
Вдигам нагоре ризата си, колкото да измъкна пистолета. Пръстите ми опират метала. Толкова е студен, че ми причинява болка. Това не се връзва, тук е толкова горещо. Мъжът от Безстрашните отсреща на свой ред насочва револвера си към мен. Черната дупка на дулото приближава и аз чувам сърцето в ушите си, но нищо повече.
Кейлъб се протяга и сграбчва моя пистолет. Държи го с две ръце и стреля в коленете на Безстрашния, който е само на крачка от него.
Безстрашният изпищява и пада, притискайки крака си с ръце, което дава възможност на Тобиас да го застреля право в главата. Смъртта му е мигновена.
Цялото ми тяло се тресе, не мога да се овладея. Тобиас все още стиска за гърлото жената от Безстрашните, но този път е насочил пистолета към жената от Ерудитите.
– Само една дума – казва, – и ще те застрелям.
Устата на жената от Ерудитите се отваря, но от нея не излиза звук.
– Всички, които са с нас, трябва да бягат – казва Тобиас и гласът му изпълва помещението.
Всички Аскети като един се измъкват изпод масите и покрай пейките и се отправят към вратата. Кейлъб ме дръпва от пейката. Аз също тръгвам към вратата.
После го забелязвам. Някакво помръдване, загатнато движение. Жената от Ерудитите е вдигнала малък пистолет и го е насочила в мъж с жълта риза пред мен. Инстинктът, а не разумът ме подтиква да действам. Блъскам мъжа и куршумът уцелва стената вместо него. Вместо мен.
– Свали пистолета – нарежда Тобиас, насочвайки револвера към жената от Ерудитите. – Прицелил съм се много добре и бас ловя, че ти не си.
Примигвам няколко пъти, за да избистря погледа си. Питър се е втренчил в мен. Току-що спасих живота му. Той не ми благодари и аз не очаквам това от него.
Жената от Ерудитите хвърля пистолета. Двамата с Питър заедно тръгваме към вратата. Тобиас ни следва, вървейки гърбом, за да държи под прицел жената от Ерудитите. В последната секунда преди да прекрачи прага, блъсва вратата между себе си и нея.
Всички побягваме.
Препускаме задъхано в тълпа по централната пътека на овощната градина. Нощният въздух тежи над нас като метнато одеяло и мирише на дъжд. Зад нас се разнасят изстрели. Хлопва се врата на кола. Втурвам се още по-бързо, отколкото изобщо мога да тичам, сякаш вдишвам адреналин вместо въздух. Мъркането на моторите ме преследва сред дърветата. Ръката на Тобиас хваща моята.