Тичаме през царевичната нива в дълга редица. Колите вече ни настигат. Фаровете им проблясват измежду високите стебла, осветявайки ту листо, ту стебло.
– Разпръснете се! – провиква се някой, гласът прилича на Маркъс.
Разделяме се и се пръскаме из полето като прииждаща вода. Сграбчвам ръката на Кейлъб. Чувам как Сюзън едва си поема въздух зад него.
Втурваме се сред царевичните стeбла. Острите листа режат бузите и ръцете ми. Не откъсвам очи от раменете на Тобиас, докато тичам. Дочувам тъп звук и писък. Писъци се разнасят отвсякъде – и отляво, и отдясно. Изстрели. Пак загиват Аскети, също както умираха, докато се преструвах, че съм под въздействието на симулацията. А аз все бягам.
Най-накрая стигаме оградата. Тобиас хуква покрай нея и я блъска от време на време, докато не открива отвор. Държи мрежата, докато Кейлъб, Сюзън и аз се провираме през дупката. Преди да побегнем отново, спирам и поглеждам към нивата, откъдето идваме. Светлините на фаровете мъждукат в далечината. До слуха ми обаче не достига нищо.
– Къде са останалите? – прошепва Сюзън.
– Няма ги вече – отговарям.
Сюзън изхлипва. Тобиас грубо ме дръпва към себе си и тръгва напред. Лицето ми гори заради плитките прорези от царевичните листа, но очите ми са сухи. Смъртта на Аскетите е още един товар, който никога няма да мога да сваля от плещите си.
Избягваме черния път, по който Ерудитите и Безстрашните пристигнаха в базата на Миротворците и следваме оставения от камионите коловоз към града. Наоколо няма нищо, което да ни скрие – нито дървета, нито сгради – но сега това няма значение. Ерудитите така или иначе не могат да минат с колите през оградата и ще им отнеме време да стигнат портата.
– Трябва… да спра… – обажда се Сюзън някъде в мрака зад мен.
Спираме. Сюзън се поваля с плач на земята и Кейлъб се надвесва над нея. Двамата с Тобиас продължаваме към града, който все още е осветен, защото няма полунощ. Ще ми се да чувствах нещо. Страх, гняв, мъка. Но не усещам нищо. Единственото, от което имам нужда, е да продължавам да се движа.
Тобиас се обръща към мен.
– Какво беше това, Трис? – пита.
– Кое? – отвръщам и се засрамвам колко немощно звучи гласът ми. Нямам представа дали говори за Питър, за онова, което се случи по-рано, или за нещо друго.
– Ти се вкамени. Щяха да те застрелят, а ти просто си седеше! – Той вече крещи. – Мислех, че мога да разчитам на теб да опазиш поне собствения си живот!
– Ей! – прекъсва го Кейлъб. – Остави я да се съвземе, става ли!
– Не – казва Тобиас и ме гледа втренчено. – На нея не ѝ трябва да се съвзема. – Гласът му омеква. – Какво стана?
Той продължава да вярва, че аз съм силна. Достатъчно силна, че да не се нуждая от неговото съчувствие. Доскоро си мислех, че е прав, но сега вече не съм сигурна. Кашлям, за да прочистя гърлото си.
– Паникьосах се – казвам. – Няма да се повтори.
Той вдига вежди.
– Няма – повтарям, този път по-високо.
– Добре. – Обаче не изглежда убеден. – Сега трябва да отидем на някое безопасно място. Те ще се прегрупират и ще започнат да ни търсят.
– Мислиш ли, че им пука за нас? – питам.
– За нас – определено – отговаря той. – Ние сме единствените, които наистина искат да хванат. Освен Маркъс, но той най-вероятно е мъртъв.
Не знам как точно съм очаквала да го каже – може би с облекчение, защото Маркъс, негов баща и кошмарът на живота му, най-сетне го няма. Или пък с болка и тъга, защото баща му вероятно е убит, а понякога скръбта е безсмислена. Но той го произнася просто като факт, сякаш указва посоката, в която да се движим, или съобщава часа.
– Тобиас… – започвам, но после си давам сметка, че не знам какво да кажа.
– Време е да продължим напред – казва той през рамо.
Кейлъб вдига Сюзън на крака. Тя се движи само защото ръката му, преметната през раменете ѝ, я насочва напред.
До този момент не съм си давала сметка, че инициацията при Безстрашните ме е научила на нещо много важно: как да продължа напред.
8
Решаваме да следваме железопътната линия до града, защото никой от нас не се ориентира добре. Аз прескачам от траверса на траверса, Тобиас балансира върху релсата, като само от време на време губи равновесие. Кейлъб и Сюзън се тътрят подир нас. Потръпвам при всеки шум и заставам нащрек, докато не осъзная, че е било просто полъх на вятъра или скърцането на подметките на Тобиас по релсата. Иска ми се да бяхме продължили да тичаме, но е цяло чудо, че краката ми все още изобщо се движат.