После долавям нисък тътен откъм железопътната линия.
Навеждам се, опирам длани до релсата и затварям очи, за да се съсредоточа върху усещането за метал под ръцете си. Вибрирането преминава като тръпка по цялото ми тяло. Втренчвам поглед между коленете на Сюзън надолу по линията, където не се вижда никаква светлина на локомотив, но това все още нищо не означава. Влакът може да пътува без светлини и свирка, които предупреждават за приближаването му.
Накрая далече от нас забелязвам проблясването на малък вагон, който бързо приближава.
– Идва – казвам. Трябва да положа голямо усилие да стана на крака. Сега искам само да поседна за малко, но въпреки това се изправям, бършейки ръце в джинсите. – Мисля, че трябва да се качим.
– Дори ако е управляван от Ерудитите ли? – пита Кейлъб.
– Ако Ерудитите управляваха влака, те биха дошли с него да ни търсят при Миротворците – казва Тобиас. – Според мен си струва да рискуваме. В града имаме по-голям шанс да се скрием. Тук можем само да чакаме, докато ни открият.
И четиримата се отдръпваме от релсите. Кейлъб обяснява на Сюзън стъпка по стъпка как да се качи на движещ се влак, както само един бивш Ерудит може да го направи. Наблюдавам приближаването на локомотива: вслушвам се в ритмичното трополене на вагоните при преминаването над траверсите, в свистенето на металните колела върху релсите.
Когато първият вагон ме подминава, се затичвам. Не обръщам внимание на пламналите от болка мускули на краката. Кейлъб първо помага на Сюзън да се качи в средния вагон, после и сам скача вътре. Трескаво си поемам въздух и се хвърлям странично вдясно, падам на пода, а краката ми продължават да се люлеят отвън. Кейлъб стиска лявата ми ръка и ме издърпва вътре. Тобиас хваща дръжката и се мята след мен.
Вдигам поглед и дъхът ми секва.
В мрака проблясват нечии очи. Различавам тъмни сенки, настанени във вагона, по-многобройни от нас.
Безкастови.
+ + +
Вятърът свири във вагона. Всички са скочили на крака и са въоръжени – освен нас двете със Сюзън, ние нямаме оръжие. Един мъж от безкастовите с превръзка на окото е насочил пистолета си към Тобиас. Питам се откъде ли го е взел.
До него една по-възрастна жена от безкастовите стиска нож – същия, какъвто използвам да режа хляб. Отзад някой е вдигнал дървена сопа, от която стърчат пирони.
– Никога досега не съм виждала въоръжени Миротворци – казва безкастовата с ножа.
Безкастовият с пистолета ми се вижда познат. Покрит е с дрипи в различни цветове – черна тениска с протрито сако на Аскет, сини джинси, закърпени с червен конец и кафяви ботуши. Пред мен са всички отличителни цветове на кастите: черен панталон на Прям, съчетан с черна риза на Безстрашните; жълти рокли със сини пуловери върху тях. Някои от дрехите са износени и покрити с петна, но има и съвсем нови и чисти. Явно откраднати наскоро, мисля си.
– Това не са Миротворци – казва мъжът с пистолета. – Безстрашни са.
Едва тогава го разпознавам. Това е Едуард, с когото заедно преминавахме инициацията при Безстрашните и който напусна, когато Питър му извади окото с кухненския нож. Ето защо носи превръзка.
Помня как държах главата му, докато той лежеше на пода и виеше от болка, и как после чистих кръвта му от дъските.
– Здравей, Едуард – казвам.
Той извръща глава към мен, но не сваля пистолета.
– Трис.
– Каквито и да сте – намесва се жената, – ще трябва да слезете от влака, ако ви е мил животът.
– Умолявам ви – обажда се Сюзън с трепереща долна устна. Очите ѝ са пълни със сълзи. – Ние бягаме… Всички останали са мъртви и аз не мога… – Тя отново се разридава. – Едва ли ще мога да продължа…
Обзема ме странен порив да блъсна главата си в стената. Чувствам се много зле, когато някой плаче. Може и да е егоистично, но е факт.
– Бягаме от Ерудитите – казва Кейлъб. – Слезем ли, ще ни открият по-лесно. Затова ще сме ви благодарни, ако позволите да пътуваме до града с вас.
– Така ли? – накланя глава Едуард. – Ами вие какво сте направили за нас?
– Помогнах ти, когато никой друг не смееше да го направи – обаждам се. – Не помниш ли?
– Ти може и да си, ами останалите? – настоява Едуард. – Едва ли са помогнали с нещо.
Тобиас пристъпва напред и пистолетът на Едуард почти опира в гърлото му.
– Името ми е Тобиас Итън – казва. – Едва ли искаш да ме изгониш от този влак.
Въздействието на това име върху хората във вагона е незабавно и озадачаващо: те свалят оръжието и си разменят многозначителни погледи.