– Итън? Наистина ли? – пита Едуард с вдигнати вежди. – Признавам, изобщо не предполагах. – Той кашля, за да прочисти гърлото си. – Добре, ти може да останеш. Но като стигнем града, ще дойдеш с нас.
После леко се усмихва.
– Познаваме един човек, който отдавна те търси, Тобиас Итън.
+ + +
Двамата с Тобиас седим на ръба на вагона и краката ни се люлеят отвън.
– Имаш ли представа кой може да бъде?
Тобиас кимва.
– Е, кой е?
– Трудно е за обяснение – отвръща. – Имам много неща да ти разказвам.
Облягам се на него.
– Така, значи – казвам. – Аз също.
+ + +
Губя представа колко време е минало, преди да ни наредят да слезем. Когато стъпваме на земята, се озоваваме в онази част на града, която обитават безкастовите – на малко повече от километър от квартала, където израснах. Познавам всяка сграда, покрай която минаваме, защото по този път се връщах, когато изпусна автобуса от училище за вкъщи. Ето я тази с оронените тухли. И другата – с повалената улична лампа, която се е опряла в стената ѝ.
Стоим край отворената врата на вагона – и четиримата, подредени в редица. Сюзън хленчи.
– Ами ако се нараним – проплаква тя.
Сграбчвам ръката ѝ.
– Скачаме заедно. Ти и аз. Правила съм го десетки пъти и нито веднъж не пострадах.
Тя кима и толкова силно стиска пръстите ми, че боли.
– Правим го на три. Едно – произнасям. – Две. Три.
Скачам и я дръпвам след себе си. Краката ми се удрят в земята и аз продължавам да тичам, но Сюзън пада върху паважа и се претъркулва настрани. Ако не броим охлузеното коляно, изглежда, всичко друго ѝ е наред. Останалите скачат без затруднение – даже Кейлъб, който, доколкото ми е известно, е скачал от движещ се влак само веднъж преди това.
Представа нямам кой от безкастовите може да познава Тобиас. Възможно е да са Дрю или Моли, които се провалиха на инициацията при Безстрашните, но те дори не знаят истинското му име. Освен това Едуард може вече да ги е убил, като се има предвид, че едва не застреля и нас. Сигурно е някой от Аскетите или пък съученик от училище.
Сюзън вече се е поуспокоила. Сега върви редом с Кейлъб, сама, без чужда помощ, а бузите ѝ са сухи и по тях не текат сълзи.
Тобиас крачи до мен и леко ме докосва по рамото.
– Отдавна не съм проверявал рамото ти – казва. – Как е?
– Добре. За щастие, си взех болкоуспокояващото – отговарям. Доволна съм, че темата, която засегна, е необвързваща – доколкото това изобщо е възможно. – Но едва ли ще имам голяма полза от него – постоянно движа ръката си или падам на нея.
– Ще имаш достатъчно време да се излекуваш, когато всичко това приключи.
– Аха. – „Или пък няма да има значение дали съм се излекувала – добавям наум, – защото ще съм мъртва.“
– Ето, вземи – продължава той и вади малък нож от задния си джоб. – Просто за всеки случай.
Пъхам го в джоба си. Това обаче вместо да ме успокои, ме кара да се чувствам още по-нервна.
Безкастовите ни водят по улицата, после завиват наляво в мрачна пресечка, която вони на мръсотия. Пред нас с ужасени писъци се разбягват плъхове и аз успявам да зърна само опашките им, които изчезват сред изоставени празни кофи за боклук и подгизнали картонени кашони. Дишам през устата, за да не повърна.
Едуард спира пред една от порутените тухлени постройки и със сила отваря стоманената врата. Трепвам, очаквайки сградата да се срути върху нас, ако блъсне малко по-силно. Прозорците са толкова зацапани, че през тях не прониква почти никаква светлина. Следваме Едуард в усойното помещение. На трептящата светлина на фенер забелязваме… хора.
Хора, които седят край сгънатите си завивки. Хора, които надничат в отворени консерви с храна. Хора, които отпиват от бутилки с вода. И деца, които сноват между възрастните, но не са облечени в някакъв определен цвят – безкастови деца.
Намираме се в хангар на безкастови и те, които би трябвало да са пръснати, изолирани един от друг, без своя общност… са заедно вътре. Заедно, като една каста.
Не знам какво съм очаквала, но съм изненадана колко нормални изглеждат. Те нито се карат помежду си, нито странят един от друг. Някои дори се шегуват, други си приказват тихичко. Лека-полека обаче всички забелязват, че ние не сме на мястото си.
– Хайде – казва Едуард и ни дава знак с извит на кука показалец. – Тя е там отзад.
Съпроводени сме от втренчени погледи и мълчание, докато Едуард ни води навътре в сградата, която би трябвало да е изоставена. Повече не мога да сдържам въпросите си.