– Какво става тук? Защо всички сте заедно, на едно място?
– А ти защо си мислиш, че те… ние трябва да сме пръснати? – отвръща през рамо Едуард. – Е, известно време наистина са живели така. Били са прекалено гладни, за да мислят за нещо друго, освен за набавянето на храна. После обаче Дървените започват да ги хранят, дават им дрехи, инструменти, всичко. Тогава те стават по-силни и започват да чакат. Така ги заварих и те ме приеха сред тях.
Влизаме в тъмен коридор. Чувствам се като у дома, на тъмно и тихо, защото тук е като в тунелите в централата на Безстрашните. Тобиас обаче навива около пръста си конец от подгъва на ризата, навива и развива отново и отново. Той знае с кого предстои да се срещнем, но аз все още нямам представа. Колко малко знам за момчето, което твърди, че ме обича – момчето, чието име е толкова влиятелно, че само благодарение на него оцеляхме във вагон, пълен с врагове.
Едуард спира пред една метална врата и започва да блъска с юмрук по нея.
– Чакат – обажда се Кейлъб. – Ти каза, че те чакат. Какво точно?
– Светът да се разпадне – отговаря Едуард. – И ето че това най-после стана.
Вратата се отваря и на прага застава жена със суров вид и едно мързеливо око[2]. Здравото ни оглежда и четиримата подред.
– Скитници? – пита тя.
– Нищо подобно, Тереза. – Едуард посочва с палец през рамо, към Тобиас. – Този тук е Тобиас Итън.
Тереза гледа втренчено Тобиас няколко секунди, после кимва.
– Наистина е той. Почакайте.
Тя отново затваря вратата. Тобиас преглъща мъчително, адамовата му ябълка подскача.
– Ти знаеш кого ще доведе тя, нали – обръща се към него Кейлъб.
– Кейлъб – отвръща Тобиас, – ще те помоля да си затваряш устата.
За моя голяма изненада брат ми успява да овладее любопитството си на Ерудит.
Вратата отново се отваря и Тереза отстъпва, за да ни пусне да влезем. Попадаме в старо котелно помещение, чиято машинария едва се вижда в мрака и аз непрекъснато удрям лактите и коленете си в нея. Тереза ни превежда през лабиринт от метал и стигаме дъното, където няколко голи крушки се люлеят над една маса.
Иззад масата се изправя жена на средна възраст. Има къдрава черна коса и маслинова кожа. Чертите ѝ са непривлекателни и толкова ъгловати, че е почти грозна, но не точно.
Тобиас стиска ръката ми. В този момент осъзнавам, че той и жената имат еднакъв нос – орлов, малко несъразмерно голям на нейното лице, но съвсем на място на неговото. Освен това и двамата имат една и съща решителна, характерна извивка на челюстта, тънка горна устна, щръкнали уши. Само очите ѝ са различни – не са сини, а толкова тъмни, че изглеждат почти черни.
– Евелин – казва той с леко треперещ глас.
Евелин се казваше жената на Маркъс, майката на Тобиас. Отпускам пръстите на ръката, с която държа Тобиас. Само преди няколко дни си спомних за нейното погребение. Нейното погребение. Ето че сега тя стои пред мен, а очите ѝ са по-студени от очите на всички жени от кастата на Аскетите, които някога съм виждала.
– Здравей. – Докато заобикаля масата, тя го оглежда. – Изглеждаш по-възрастен.
– Така е. Времето обикновено така се отразява на хората.
Той е знаел, че тя е жива. Преди колко ли време го е разбрал? Тя се усмихва.
– Ето че най-накрая дойде…
– Не и заради това, което предполагаш – прекъсва я той. – Преследваха ни Ерудити и единственият начин да им се изплъзнем беше да кажа името си на твоите зле въоръжени лакеи.
Явно тя успя да го ядоса някак. От главата ми не излиза мисълта, че ако открия майка си жива, след като години наред съм я мислела за мъртва, никога не бих ѝ говорила така, както сега говори с майка си Тобиас. Каквото и да е сторила.
Тази мисъл ми причинява болка. Отърсвам се от нея и се съсредоточавам върху онова, което се случва пред мен. На масата зад Евелин е разгъната голяма карта, цялата покрита с маркери. Очевидно това е карта на града, но не мога да разбера какво обозначават маркерите. На стената отзад виси черна дъска с някаква диаграма върху нея. Не мога да разчета информацията; изписана е със стенографски знаци, които не познавам.
– Ясно. – Евелин продължава да се усмихва, но вече без следа от веселост. – Запознай ме с твоите приятели бегълци, тогава.
Погледът ѝ спира върху вплетените ни пръсти. Тобиас освобождава ръката си и посочва първо мен.
– Това е Трис Прайър. Брат ѝ Кейлъб. И тяхната приятелка Сюзън Блек.
– Прайър – повтаря тя. – Познавам няколко души с това име, но никой от тях не се казва Трис. Беатрис обаче…