Тобиас кимва. Изпитвам известно облекчение, че поне половината от Безстрашните не са изменници.
Поглъщам лъжица след лъжица, докато си напълня стомаха. После Тобиас намира отнякъде дюшеци и одеяла за нас, а аз намирам свободен ъгъл, където да легнем. Когато се навежда да си развърже обувките, забелязвам емблемата на Миротворците, татуирана на кръста му, а клоните, които тръгват от нея, се вият нагоре по гърба. Той се изправя, аз пристъпвам към него и го прегръщам, прокарвайки пръсти по татуировката.
Тобиас затваря очи. Надявам се гаснещият огън да ни прикрива и притискам длан към гърба му, галейки слепешката всяка от татуировките. Представям си всевиждащото око на Ерудитите, наклонените везни на Прямите, събраните длани на Аскетите и пламъците на Безстрашните. С другата ръка откривам огъня, татуиран върху гърдите му. Усещам насеченото му дишане върху бузата си.
– Иска ми се да бяхме сами – проговаря той.
– Аз почти винаги го искам – отговарям.
+ + +
Унасям се под ромона на далечни разговори. Напоследък заспивам по-лесно, когато около мен е шумно. Така мога да се съсредоточа в долитащите звуци вместо в мислите, които кръжат из главата ми, когато е тихо. Шумът и различните занимания ме спасяват от болката от загубата и чувството за вина.
Събуждам се, когато от огъня е останало само слабо сияние и едва неколцина безкастови са още на крак. Отнема ми няколко секунди да разбера какво ме е събудило: чувам гласовете на Евелин и Тобиас на няколко крачки от мен. Лежа неподвижно, надявайки се да не са забелязали, че съм будна.
– Ще трябва да ми обясниш какво точно става тук, ако очакваш да ви помагам – казва той. – Въпреки че още не съм много сигурен за какво ти трябвам.
Забелязвам как сянката на Евелин върху стената подскача заедно с отблясъците на огъня. Тя е стройна и силна, също като Тобиас. Прокарва пръсти през косата си, докато говори.
– Какво точно искаш да знаеш?
– Кажи ми каква е тая диаграма. И картата.
– Приятелят ти имаше право, че картата и диаграмата отбелязват всички наши убежища – казва тя. – Но греши за броя на населението… или поне отчасти. Цифрите не показват всички безкастови – само определени хора от тях. Обзалагам се, че и сам може да се досетиш кои точно.
– Не съм в настроение да отговарям на гатанки.
Тя въздъхва.
– Дивергентите. Документираме Дивергентите.
– Как може да сте сигурни кои точно са те?
– Преди симулационната атака част от Аскетите съдействаха за едно проучване сред безкастовите, което изследваше определена генетична аномалия – отговаря тя. – Това проучване понякога включваше неофициален тест за определяне на наклонностите. Друг път беше по-сложно. Обясниха ни, че може би сред нас е най-многобройната група Дивергенти в целия град.
– Не разбирам. Защо…
– Защо сред безкастовите има най-много Дивергенти ли? – Гласът ѝ звучи така, сякаш се усмихва самодоволно. – Очевидно тези, които не могат да се ограничат само с един определен тип мислене, са първите, които напускат кастите или се провалят при инициацията.
– Не това се канех да питам – казва той. – Искам да знам защо ти се интересуваш колко Дивергенти има.
– Ерудитите се нуждаят от човешка сила. Временно я откриха при Безстрашните. Сега обаче ще им трябват още попълнения. Най-логично е да търсят при нас, стига да не разберат, че тук има най-много Дивергенти. В случай че още не са го открили, искам да знам колко от нашите хора ще устоят на симулацията.
– Има логика – замислено казва той. – Но защо Аскетите издирват Дивергенти? Едва ли искат да помагат на Джанийн.
– Разбира се, че не е затова – отговаря тя. – Но се боя, че и аз не знам защо. Аскетите не споделят охотно информация само и само да задоволят нечие любопитство. Казаха ни толкова, колкото прецениха, че трябва да знаем.
– Странно – промърморва той.
– Може би трябва да питаш баща си – предлага тя. – Точно той ми каза за теб.
– За мен ли? – повтаря Тобиас. – И какво по-точно?
– Подозира, че ти също си Дивергент – отговаря тя. – Непрекъснато те наблюдаваше. Следеше поведението ти. Винаги беше толкова загрижен за теб. Затова… Реших, че ще си на сигурно място при него. И в по-голяма безопасност, отколкото с мен.
Тобиас не отговаря.
– Сега разбирам, че не съм била права.
Той продължава да мълчи.
– Иска ми се… – започва тя.