– Сигурно някои от безкастовите жени имат резервен чифт дрехи – казва Сюзън.
– Може да си права. Е, сега е твой ред.
Разгъвам кърпата си и прикривам Сюзън, докато се мие. След малко ръцете започват да ме болят, но щом тя го направи за мен, държа да ѝ върна жеста. Водата облива глезените ми, докато тя си мие косата.
– Никога не съм предполагала, че ще сме заедно в такава ситуация – казвам след малко. – Мием се над умивалник в изоставена сграда, криейки се от Ерудитите.
– Аз си мислех, че ще живеем близо една до друга – отговаря Сюзън. – Че заедно ще ходим на сбирките на общността. И заедно ще изпращаме децата си до автобусната спирка.
Прехапвам долната си устна. Вината това вече да е немислимо, разбира се, е моя. Нали избрах друга каста.
– Извинявай, не исках да засягам тази тема – бързо казва Сюзън. – Само съжалявам, че не съм била по-внимателна. Тогава сигурно щях да забележа какво преживяваш. Такава егоистка съм била.
Изсмивам се кратко.
– Сюзън, в поведението ти няма нищо, за което да се обвиняваш.
– Готова съм – обявява тя. – Ще ми подадеш ли кърпата?
Обръщам се и със затворени очи ѝ протягам кърпата. Тереза влиза в банята, сплитайки косата си на плитка, и Сюзън я моли за чисти дрехи.
Когато излизаме от банята, аз вече съм с джинси и черна тениска, чийто отвор за главата е толкова широк, че оголва раменете ми. Сюзън е облечена с торбести джинси и бяла риза от Прямите. Закопчала я е чак до брадичката. В името на скромността Аскетите са готови да жертват дори собственото си удобство.
Когато се връщам в общото помещение, виждам някои от безкастовите да поемат нанякъде с кофи боя и бояджийски четки. Изпращам ги с поглед, докато вратата се затваря след тях.
– Отиват да напишат послание към хората от другите убежища – казва Евелин зад гърба ми. – Ще го оставят на един от билбордовете. Кодирането е на базата на лична информация – нечий любим цвят, домашния любимец в детството на друг…
Не проумявам защо е решила да ми каже принципа на кодиране на безкастовите, докато не заставам лице в лице с нея. Тогава забелязвам в очите ѝ нещо познато – същият поглед като на Джанийн, когато каза на Тобиас за изобретения от нея серум, чрез който може да го контролира: горделивост.
– Хитро – отвръщам. – Твоя ли беше идеята?
– Всъщност да. – Тя небрежно повдига рамене, но мен няма как да заблуди. Може да е всичко друго, но не и равнодушна към собствените си постижения. – Преди да се присъединя към Аскетите, бях Ерудит.
– О! – отговарям. – Явно не ти е понесъл животът в академичните среди.
Тя обаче не се хваща на въдицата.
– Да, нещо такова. – Прави пауза. – Предполагам, че и баща ти е напуснал по същата причина.
Почти съм обърнала гръб с намерението да приключа разговора, но думите ѝ стискат черепа ми като в менгеме. Поглеждам я втренчено.
– Ти не знаеше ли? – Тя свива вежди. – Съжалявам. Забравила съм, че членовете на кастата рядко обсъждат откъде са дошли.
– Какво? – едва произнасям с пресипнал глас.
– Баща ти е роден Ерудит – продължава тя. – Родителите му са били приятели с родителите на Джанийн Матюс. Той и Джанийн са си играли заедно като деца. Виждах как си разменят книги в училище.
Пред очите ми изплува картината как баща ми, вече зрял мъж, седи до Джанийн, вече зряла жена, и двамата обядват заедно в старата ми училищна столова, а между тях лежи книга. Това ми се вижда толкова нелепо, че аз издавам нещо средно между сумтене и смях. Не може да е истина.
Обаче.
Обаче: той никога не е споменавал семейството си или своето детство.
Обаче: той никога не се е отличавал със смиреното поведение на човек, израснал сред Аскетите.
Обаче: омразата му към Ерудитите беше толкова страстна, че в нея трябва да е имало нещо лично.
– Съжалявам, Беатрис – обажда се Евелин. – Не исках да отварям стари рани.
Свъсвам вежди.
– И въпреки това го направи.
– Какво искаш да кажеш с…
– Виж какво – започвам, понижавайки глас. Поглеждам през рамо дали Тобиас не е някъде наблизо, за да ни чуе. Забелязвам само Кейлъб и Сюзън, които седят в своя ъгъл и си подават един на друг буркан с фъстъчено масло. Тобиас не се вижда. – Не съм глупачка – продължавам. – Много добре разбирам, че се опитваш да го използваш. Затова ще му го кажа, ако вече и сам не се е досетил.
– Мило момиче – отвръща тя. – Аз съм неговото семейство. И това е завинаги. А ти си временно явление.
– Ясно – отговарям. – Майка му го е зарязала, а баща му редовно го е пребивал. Как да не е верен до гроб на такова семейство!