Отдалечавам се с треперещи ръце и сядам на пода до Кейлъб. Сюзън вече е в другия край на помещението и помага на една от безкастовите да почисти. Той ми подава буркана с фъстъчено масло. Спомням си редовете с фъстъци в парниците на Миротворците. Отглеждат ги, защото са богати на протеини и мазнини, от които най-вече се нуждаят безкастовите. Загребвам малко масло с пръсти и го облизвам.
Дали да му кажа какво научих току-що от Евелин? Не бих искала да му внушавам, че той е Ерудит по рождение. Няма да му давам основание да се върне при тях.
Решавам засега да го премълча.
– Трябва да ти кажа нещо – започва Кейлъб.
Кимам мълчаливо, защото още облизвам с език фъстъченото масло от небцето си.
– Сюзън иска да се види с Аскетите – продължава той. – Аз също. Пък и държа да се убедя, че тя е в безопасност. Но не искам да те оставям.
– Всичко с мен ще бъде наред – успокоявам го.
– Защо не дойдеш и ти? – пита той. – Аскетите ще те приемат обратно, сигурен съм.
Аз също – Аскетите не са злопаметни. Но в момента едва се крепя на ръба над бездната на скръбта; върна ли се в кастата на родителите си, тя ще ме погълне.
Поклащам глава.
– Трябва да се добера до централата на Прямите и да разбера какво става – отвръщам. – Ще откача, ако не знам каква точно е ситуацията. – Насилвам се да се усмихна. – Но ти трябва да отидеш със Сюзън. Сега тя изглежда по-добре, но въпреки това има нужда от теб.
– Добре. – Кейлъб кимва. – Но ще се постарая скоро да дойда при теб. Все пак внимавай.
– Не съм ли била винаги внимателна?
– Не. Според мен по-подходящата дума е „безразсъдна“.
Кейлъб леко стисва здравото ми рамо. Аз пак загребвам с върха на пръстите си фъстъчено масло.
Няколко минути по-късно Тобиас се появява откъм мъжката баня, сменил е червената риза от Миротворците с черна тениска, а късата му коса още лъщи мокра. Очите ни се срещат и аз знам, че е време да тръгваме.
+ + +
Централата на Прямите е толкова голяма, че вътре би се побрал целият свят. Или поне на мен ми изглежда така.
Това е просторна бетонна сграда, която се издига над бившето корито на реката. Надписът гласи: СТОК А БОРСА, което навремето е било „Стокова борса“, но повечето хора го четат като Жестока борса, защото Прямите са жестоки, но честни. И изглежда, охотно приемат прякора си.
Не знам какво ме чака, защото никога не съм влизала вътре. Двамата с Тобиас спираме пред вратата и се споглеждаме.
– Давай – казва той.
Не виждам нищо, освен собственото си отражение в огромната стъклена врата. Изглеждам уморена и мръсна. За първи път ми минава през ум, че не сме длъжни да правим каквото и да било. Може просто да се скрием при безкастовите и да оставим другите касти да оправят тая бъркотия. Така ще станем едни от многото, ще сме заедно и в безопасност.
Тобиас все още не ми е казал за разговора с майка си от миналата нощ. Не мисля, че изобщо се кани да го направи. Изглежда толкова решен да проникне в централата на Прямите, че се питам дали не крои нещо тайно от мен.
Не мога да си обясня защо минавам през вратата. Може би смятам, че след като сме стигнали дотук, все пак може да разберем какво става. Но по-вероятната причина е, че знам кое е възможно и кое – не. Аз съм Дивергент, а не просто една от многото. За мен няма такова понятие като „безопасност“ и мислите ми са заети с нещо много по-голямо от това да си играя на семейство с Тобиас. Същото, очевидно, важи и за него.
Фоайето е просторно и добре осветено, с черен мраморен под, който стига чак до асансьорите. В ограден с бял мрамор кръг в центъра е емблемата на Прямите: наклонени везни, символизиращи тежестта на истината пред лъжите. Навсякъде гъмжи от въоръжени Безстрашни.
Жена войник от Безстрашните, чиято ръка виси на превръзка пред гърдите, тръгва към нас с насочено оръжие, чиято цев гледа право в Тобиас.
– Идентифицирайте се – нарежда тя. Млада е, но не достатъчно, за да познава Тобиас.
Останалите се събират зад нея. Някои ни гледат подозрително, други – с любопитство, но в очите на неколцина забелязвам странен блясък. Разпознали са ни. Може би са виждали Тобиас, но откъде ще знаят за мен?
– Фор – отговаря той. После кимва към мен. – А това е Трис. И двамата сме от Безстрашните.
Очите на жената войник от Безстрашните се разширяват, но тя не сваля оръжието.
– Някой ще дойде ли насам? – казва високо тя. Неколцина от Безстрашните пристъпват напред, но го правят предпазливо, сякаш сме опасни.
– Проблем ли има? – пита Тобиас.
– Въоръжен ли си?
– Разбира се, че съм въоръжен. Аз съм Безстрашен в края на краищата!