– Сложи ръце на тила! – Произнася го яростно, сякаш очаква да окажем съпротива. Поглеждам Тобиас. Защо всички се държат така, сякаш очакват да ги нападнем?
– Влязохме през главния вход – казвам бавно и отчетливо. – Мислите ли, че щяхме да го направим, ако идвахме с лоши намерения?
Тобиас не ме поглежда, само сключва пръсти на тила. След секунда и аз правя същото. Войниците на Безстрашните се скупчват около нас. Един от тях проверява крачолите на Тобиас, докато друг измъква затъкнатия в колана му пистолет. Трети, кръглолико момче с розови бузи, ме поглежда гузно.
– Имам нож в задния джоб – казвам. – Но само смей да ме докоснеш, и ще те накарам да съжаляваш за това.
Той мънка някакво извинение. Пръстите му предпазливо хващат дръжката на ножа, така че да не ме докоснат.
– Какво става тук? – пита Тобиас.
Жената войник се споглежда с останалите.
– Съжалявам – казва, – но ми е наредено да ви арестуваме още с пристигането.
11
Наобикалят ни, но не ни слагат белезници, а само ни съпровождат до асансьорите. Колкото и да ги питам защо сме арестувани, никой от тях не отговаря, нито ме поглежда. Накрая се предавам и млъквам, също като Тобиас.
Стигаме трето ниво, където ни отвеждат в малка стая с бял вместо черен мраморен. Няма никакви мебели с изключение на пейка край отсрещната стена. Всяка каста има килии, където затварят нарушителите, но никога досега не съм попадала на такова място.
Вратата се затваря зад нас и ключалката щраква. Отново сме сами.
Тобиас сяда на пейката, челото му е набраздено от бръчки. Аз крача напред-назад пред него. Ако знаеше защо сме тук, щеше да ми каже, затова не питам. Правя пет крачки напред и пет крачки назад, пет крачки напред и пет крачки назад с равномерно темпо, надявайки се това да ми помогне да разсъждавам трезво.
Щом като Ерудитите не контролират Прямите – а Едуард ни каза, че е точно така – тогава защо Прямите ни арестуват? Какво може да сме им сторили?
Щом като Ерудитите не ги контролират, тогава единственото престъпление е да си на тяхна страна. Направила ли съм нещо, което да се тълкува като подкрепа за Ерудитите? Толкова силно забивам зъби в долната си устна, че изкривявам лице. Да, направила съм такова нещо. Застрелях Уил. И още няколко от Безстрашните. Те бяха под въздействието на симулацията, но може би Прямите не го знаят или не приемат това като основателна причина за убийствата.
– Ще се успокоиш ли най-накрая? – обажда се Тобиас. – Изнервяш ме така.
– Точно това е начинът да се успокоя.
Той се навежда напред, опира лакти на коленете и забива поглед между носовете на кецовете си.
– Раната на долната ти устна говори друго.
Сядам край него, свивам колене към гърдите и ги обгръщам с лявата ръка; дясната виси до тялото ми. Той дълго време не проговаря и ръката ми все по-силно и по-силно стиска коленете. Имам чувството, че колкото повече се смалявам, толкова по-защитена съм.
– Понякога се тревожа, че ми нямаш достатъчно доверие – обажда се накрая той.
– Имам ти доверие – казвам. – Естествено че ти имам доверие. Защо мислиш иначе?
– Струва ми се, че има нещо, което премълчаваш. На теб съм казвал неща… – Той поклаща глава. – На никой друг не съм говорил за тях. С теб обаче става нещо, а ти още не си ми казала.
– Много неща се случиха. И сам го знаеш – отвръщам. – Ами ти впрочем? Аз бих могла да кажа същото и за теб.
Той ме докосва по бузата, заравя пръсти в косата ми. И не отговаря на въпроса така, както аз не отговорих на неговия.
– Ако причината за това е единствено смъртта на твоите родители – меко продължава той, – просто ми кажи и аз ще ти повярвам.
Очите му би трябвало да гледат диво, с мрачно предчувствие, като се има предвид къде сме попаднали, но те са все така спокойни и тъмни. Пренасят ме на познати места. Там, където съм в безопасност и по-лесно бих признала, че съм застреляла един от най-добрите си приятели; където няма да ме е страх как ще ме погледне Тобиас, когато разбере какво съм извършила.
Слагам ръка върху неговата.
– Само това е – произнасям немощно.
– Добре, тогава – отвръща той. После допира устни до моите. Стомахът ми се свива на топка от чувството за вина.
Вратата се отваря. Влизат няколко души – двама въоръжени Прями; по-възрастен тъмнокож мъж от Прямите; жена от Безстрашните, която не познавам. И накрая – Джак Канг, представителят на Прямите.
Според стандарта на повечето касти е млад за лидер – само на трийсет и девет. За Безстрашните обаче това не е от значение. Ерик стана един от техните лидери на седемнайсет. Сигурно затова останалите касти не приемат сериозно нашето мнение и решенията ни.