Джак освен това е и красавец – с къса черна коса, високи скули и дръпнати като на Тори очи. Въпреки привлекателния му вид, никой не би казал за него, че е чаровен. Сигурно защото е Прям, а тяхната каста смята чара за измамен. Убедена съм, че направо ще ни каже какво става, без любезни извъртания. А това никак не е малко.
– Казаха ми, че сте изглеждали смутени от ареста – започва той. Гласът му е дълбок, но някак странно слаб, сякаш не би могъл да произведе ехо дори в дъното на празна пещера. – Това ме кара да мисля, че сте или несправедливо обвинени, или много добре се преструвате. Единственото…
– В какво сме обвинени? – прекъсвам го.
– Той е обвинен в престъпления срещу човечеството. Ти си обвинена като негов съучастник.
– Престъпления срещу човечеството ли? – Тобиас май най-накрая се е ядосал. – И какви?
– Гледахме запис на нападението. Ти командваш симулацията на атаката – отговаря Джак.
– Как е възможно да сте гледали записа – нали ние го взехме.
– Взели сте само едно от копията. Всички данни от централата на Безстрашните по време на атаката са разпратени до компютрите в целия град – уточнява Джак. – Всички ние видяхме, че ти контролираш симулацията, а нея едва не я преби до смърт, преди тя да се предаде. Последва малко неочаквано любовно помирение и заедно отмъкнахте хард диска. Една от възможните причини е, че до този момент симулацията вече беше приключила и не си искал да сложим ръка на нея.
Едва не избухвам в смях. Това е единственият подвиг в живота ми, най-важното нещо, което съм направила досега, а те мислят, че съм работила за Ерудитите.
– Симулацията не беше приключила – намесвам се. – Ние я прекратихме, а вие…
Джак вдига ръка.
– В момента не се интересувам от вашето мнение. Истината ще излезе наяве, когато и двамата бъдете подложени на серума на истината и разпитани.
Кристина веднъж ми разказа за серума на истината. Каза, че най-трудната част от инициацията при Прямите е да те инжектират със серума на истината и да отговаряш на много лични въпроси пред цялата каста. Не е нужно да навлизам в най-дълбоките и потайни кътчета на душата си, за да съм наясно, че сега най-малко имам нужда от серум на истината в кръвта.
– Серум на истината ли? – тръсвам глава. – Не, това няма да стане.
– Има ли нещо, което искате да скриете? – учудено пита Джак и повдига вежди.
Иска ми се да му кажа, че всеки, у когото е останало поне зрънце достойнство, би желал да запази някои неща само за себе си, но нямам намерение да предизвиквам неговото подозрение. Затова поклащам глава.
– Добре, тогава. – Той поглежда часовника си. – Сега е точно дванайсет на обед. Разпитът ще започне в седем. Не си правете труда да се подготвяте за него. Невъзможно е да премълчите каквото и да било, когато сте под въздействието на серума на истината.
Той се обръща на пети и излиза от стаята.
– Колко приятен човек – казва след него Тобиас.
+ + +
В ранния следобед група въоръжени от Безстрашните ме ескортират до банята. Стоя дълго там, докато ръцете ми не почервеняват под кранчето с гореща вода, и гледам втренчено отражението си. Когато все още бях от Аскетите и не ми позволяваха да се оглеждам, си мислех, че човек може да се промени много за три месеца. Този път обаче са били достатъчни само няколко дни.
Изглеждам по-възрастна. Може да е заради късата коса. Или защото всичко, което се случи, е отбелязано върху лицето ми. Винаги съм чакала с нетърпение мига, когато вече няма да изглеждам като дете. Но сега усещам само буца в гърлото. Вече не съм дъщерята, която родителите ми знаят. Те не биха ме разпознали, ако ме видят сега.
Обръщам гръб на огледалото и бутам силно с длани вратата към коридора.
Когато Безстрашните ме връщат обратно в килията, опирам гръб на вратата. Тобиас изглежда като в деня, когато го видях за първи път – черна тениска, къса коса, непреклонно изражение. Видът му ме изпълва с нервна възбуда. Припомням си как само за няколко секунди стиснах ръката му пред залата за тренировки, как седяхме един до друг на скалите край бездната и ме пронизва болезнен копнеж по онова, което би могло да бъде.
– Гладна ли си? – пита той. После ми подава сандвич от подноса до него.
Взимам го и сядам. Остава ни единствено да чакаме. Това и правим. Ядем, докато храната не свършва. Седим, докато не се схващаме в тази поза. После лягаме един до друг на пода, опрели рамене, и се втренчваме в една и съща точка върху белия таван.