– Какво се боиш да кажеш? – пита той.
– Каквото и да е. Всичко. Не искам да разкривам нищо.
Той кима. Затварям очи и се правя на заспала. В стаята няма часовник и не мога да отброявам минутите, които остават до разпита. Тук времето може и да е спряло, но аз усещам как ме притиска с наближаването на седмия час, направо ме залепва в плочите на пода.
Времето сигурно нямаше да ми тежи толкова, ако не изпитвах вина – вината, че знам истината, а съм я натикала толкова дълбоко, та никой да не я види, даже Тобиас. Може би не трябва да се страхувам от самопризнанието, защото то ще свали товара от плещите ми.
Най-накрая, изглежда, съм заспала, защото рязко се събуждам от шума на отворена врата. Вътре нахлуват няколко от Безстрашните и един ме извиква по име, докато двамата с Тобиас се изправяме на крака. Кристина си проправя път между тях и ме прегръща. Пръстите ѝ се забиват в раната на рамото ми и аз изкрещявам.
– Простреляха ме – казвам. – В рамото. Оу!
– Божичко! – Тя ме пуска бързо. – Извинявай, Трис.
Тя не изглежда като Кристина, която помня. Косата ѝ сега е по-къса, като на момче, а кожата е сивкава вместо шоколадовокафява. Усмихва ми се, но усмивката не стига до очите, които гледат уморено. Опитвам се да отвърна на усмивката ѝ, но съм прекалено нервна. Кристина ще присъства на разпита. Ще чуе какво сторих на Уил. И никога няма да ми прости.
Освен ако не превъзмогна серума и не премълча истината – стига да е възможно.
Но това ли искам в действителност? Дали ще е по-добре да я запазя само за себе си и това да ме трови цял живот?
– Добре ли си? Разбрах, че си тук, и поисках да се включа в конвоя – казва тя, докато напускаме килията. – Знам, че не си го направила. Ти не си предател.
– Добре съм – отвръщам. – И ти благодаря. А ти как си?
– О, аз… – Гласът ѝ се пречупва и тя хапе устни. – Някой каза ли ти… Сигурно не точно сега е времето, но…
– Защо? Какво е станало?
– Ами… Уил загина по време на атаката – отговаря тя.
Поглежда ме разтревожено и сякаш очаква нещо от мен. Какво ли?
О! Аз не съм изненадана от вестта за смъртта на Уил. Мога да изобразя престорена покруса, но едва ли ще го направя убедително. По-добре да призная, че вече знам. Но как да го направя и в същото време да премълча останалото?
Внезапно ми прилошава. Наистина ли обмислям как по-умело да излъжа приятелката си?
– Разбрах – казвам. – Видях го на мониторите, докато бях в контролната зала. Съжалявам, Кристина.
– О! – Тя кимва. – Ами… радвам се, че вече знаеш. Не ми се искаше да ти го съобщавам в коридора.
Кратък смях. Бегла усмивка. Никой от тях вече не е същият като преди.
Влизаме в асансьора. Усещам втренчения поглед на Тобиас върху себе си – той знае, че не съм видяла Уил на мониторите и едва сега научава, че Уил е мъртъв. Гледам право пред себе си и се преструвам, че погледът му не ме изгаря.
– Не се притеснявай от серума на истината – успокоява ме Кристина. – Всичко ще мине лесно. Докато ти действа, почти не си даваш сметка какво става. Чак като се съвземеш, разбираш какво си казал. Като дете ме подложиха на тая процедура. Това е нещо обичайно при Прямите.
Другите Безстрашни в асансьора само се споглеждат. При нормални обстоятелства някой сигурно щеше да я скастри, че коментира предишната си каста, но това не са нормални обстоятелства. Едва ли друг път в живота си Кристина би конвоирала към мястото за публичен разпит най-добрата си приятелка, обвинена в предателство.
– Всички останали добре ли са? – питам. – Юрая, Лин, Марлийн?
– Всички са тук – отговаря тя. – С изключение на брата на Юрая, Зийк, който е с другите Безстрашни.
– Какво?! – Зийк, който отговаряше за безопасността ми, когато се спусках по стоманеното въже от върха на небостъргача, е станал изменник?!
Асансьорът спира на последния етаж и другите слизат.
– И аз така се почувствах – казва тя. – Никой не разбра как е станало.
Тя ме хваща за ръка и ме повежда към вратата. Вървим по коридор, облицован с черен мрамор – никак не е трудно да се загубиш в централата на Прямите, защото тук всичко изглежда по един и същи начин. Завиваме по друг коридор и преминаваме през поредица двойни врати.
Отвън Стоковата борса е квадратен блок с тясна издигната централна част. Отвътре тази издигната част представлява висока колкото три етажа зала с празни дупки в стените вместо прозорци. Виждам над себе си потъмняващото беззвездно небе.
Тук мраморният под е бял с черна емблема на Прямите в центъра, а стените са осветени от редица жълти мъждиви лампи, които карат цялото помещение да сияе. Всеки глас отеква в него.