– Спомена, че не си бил под влияние на симулацията отначало. Ще обясниш ли какво означава това?
– Означава, че после ме разкриха и ме отведоха при Джанийн. Тя ми инжектира по-усъвършенствана версия на симулационния серум, разработена специално за Дивергенти. Останах в съзнание по време и на тази симулация, но от това нямаше особена полза.
– Записът от контролната зала на Безстрашните показва, че ти ръководиш симулацията – мрачно казва Найлс. – Как ще обясниш това?
– По време на симулацията очите ти продължават да виждат и да разпознават реалността, но мозъкът вече не обработва подадените сигнали. До някаква степен, разбира се, съзнанието продължава да отчита какво виждаш и къде се намираш. Естеството на този нов вид симулация е, че тя регистрира моята емоционална реакция на различни външни дразнители – продължава Тобиас, притваряйки очи за няколко секунди – и след това променя вида на външния дразнител. Под въздействието на симулацията враговете ми стават приятели, а приятелите – врагове. В контролната зала си мислех, че прекратявам симулацията. А всъщност съм получавал инструкции как да я ръководя.
Кристина кима при всяка негова дума. Започвам да се успокоявам, когато забелязвам, че повечето от събралите се правят същото. Ето каква е ползата от серума на истината, осъзнавам. Така самопризнанията на Тобиас са неопровержими.
– Видяхме запис, който показва какво в края на краищата се случи с теб в контролната зала – казва Найлс, – но той е доста объркващ. Моля да ни го опишеш.
– Някой влиза в контролната зала и аз си мисля, че това е войник на Безстрашните, който иска да ми попречи да унищожа симулацията. Започвам схватка с нея и… – Тобиас се мръщи, опитвайки да се съпротивлява. – После тя се отказва да се бие и аз съм объркан. Щях да съм объркан дори да бях буден. Защо тя се предава? Защо просто не ме убие?
Очите му се местят от лице върху лице в тълпата, докато не откриват моето. Сърцето ми се качва в гърлото, страните ми горят.
– Все още не мога да разбера – тихо продължава той – откъде е знаела, че това ще подейства.
Вече пулсират и върховете на пръстите ми.
– Предполагам, че конфликтът в моите емоции е объркал симулацията – продължава той. – После чух гласа ѝ. Това по някакъв начин ми помогна да преборя симулацията.
Очите ми горят. Досега се опитвах да не мисля за момента, в който смятах, че окончателно съм изгубила Тобиас и че скоро аз самата ще бъда мъртва; мига, когато единственото ми желание бе да усетя ударите на сърцето му. Опитвам се да не мисля за него и сега. Преглъщам сълзите си.
– Най-накрая я познах – разказва Тобиас. – Двамата се върнахме в контролната зала и прекратихме симулацията.
– Как е името на тази личност?
– Трис – отговаря той. – По-точно Беатрис Прайър.
– Познаваше ли я, преди това да се случи?
– Да.
– Как се запозна с нея?
– Отначало бях неин инструктор – казва той. – Сега сме заедно.
– Имам един последен въпрос – приключва Найлс. – Сред Прямите е прието, че преди някой да бъде въведен в нашата общност, той трябва напълно да разголи душата си пред останалите. Предвид бедственото положение, в което се намираме, искаме същото и от теб. И така, Тобиас Итън, за какво най-горчиво се разкайваш?
Оглеждам го от глава до пети: от протритите кецове до дългите пръсти на ръцете и правите вежди.
– Разкайвам се… – Тобиас накланя глава и въздъхва. – Разкайвам се за своя избор.
– Кой избор?
– Безстрашните – отговаря той. – Роден съм Аскет. Имах намерение да напусна Безстрашните и да стана безкастов. Но после срещнах нея и… Почувствах, че може все още да има смисъл от този мой избор.
Нея.
За миг пред мен сякаш седи съвсем непознат човек, приел образа на Тобиас, чийто живот не е толкова праволинеен, както съм си мислела. Искал е да напусне Безстрашните, но е останал заради мен. Никога не ми го е казвал.
– Да отида при Безстрашните, за да се спася от баща си, беше постъпка на страхливец – продължава той. – Съжалявам за това свое малодушие. Мисля, че не съм достоен за моята каста. И винаги ще се разкайвам за това.
Очаквам при тези думи Безстрашните да нададат възмутени викове или да започнат да чупят пейки, превръщайки ги в трески. Способни са и на още по-крайни постъпки. Но те нищо такова не правят. Седят в пълно мълчание с каменни лица и гледат втренчено младия мъж, който не ги предаде, но и никога не се е чувствал напълно един от тях.
Известно време всички седим мълчаливо. Не разбирам откъде най-напред тръгва шепотът – сякаш се появява от нищото, без някой определен човек да е бил първи. Въпреки това отнякъде се дочува: „Благодарим ти за прямотата“ и всички в залата започват да го повтарят.