– Благодарим ти за прямотата – шепнат.
Аз не се присъединявам към тях.
Аз съм единствената причина той да остане в кастата, която е искал да напусне. Не го заслужавам.
Може би той заслужава да научи това.
+ + +
Найлс стои в центъра на залата с игла в ръка. Светлините отгоре я карат да блести. Всички наоколо, Безстрашни и Прями, очакват да се изправя пред тях и да изкажа и майчиното си мляко.
Пак ми минава тази мисъл: „Може пък да устоя на серума“. Не съм сигурна обаче дали си струва да опитвам. Дали не е по-добре да съм начисто с хората, които обичам.
Излизам сковано в центъра на залата, когато Тобиас напуска. Докато се разминаваме, той ме хваща за ръката и стиска пръстите ми. После отминава и оставаме само аз, Найлс и иглата. Избърсвам врата си с антисептичната кърпичка, но когато той посяга с иглата, се дръпвам.
– Предпочитам сама да го направя – казвам и протягам ръка. Откакто позволих на Ерик да ме инжектира със симулационния серум на атаката след последното изпитание в инициацията, повече няма да дам някой да ме боцка. Макар че не мога да променя съдържанието на спринцовката, поне сама ще стана оръдие за собственото си унищожение.
– Знаеш ли как? – пита Найлс, вдигайки рунтавите си вежди.
– Да.
Найлс ми подава спринцовката. Аз я опирам във вената на врата, забивам иглата и натискам буталото. Почти не усещам убождането. Нивото на адреналина ми е прекалено високо.
Някой ми подава кошче за боклук и аз хвърлям иглата в него. Веднага след това усещам действието на серума. От него кръвта във вените ми се превръща в олово. Едва не припадам, докато вървя към стола – налага се Найлс да ме хване за ръка и да ме отведе до него.
Секунди по-късно главата ми се изпразва. „За какво си мислех преди малко?“ Изглежда, това сега няма никакво значение. Вече нищо няма значение с изключение на стола отпред и мъжа, който седи насреща ми.
– Как е името ти? – пита той.
В мига, в който задава въпроса, отговорът изскача от устата ми.
– Беатрис Прайър.
– Но те знаят като Трис.
– Да.
– Как се казват родителите ти, Трис?
– Андрю и Натали Прайър.
– Ти също си кастов трансфер, нали?
– Да – отговарям, но някаква мисъл се върти в главата ми. „Също?“ Това означава, че има още някой такъв, а в нашия случай това може да е само Тобиас. Мръщя се и се опитвам да си го представя, но се оказва трудно да възстановя чертите му в съзнанието си. Не и невъзможно обаче. Най-после го виждам, после за кратко ми се мярка как той седи на същия стол, където съм аз в момента.
– Ти идваш от Аскетите и си избрала Безстрашните.
– Да – отговарям, но този път това прозвучава по-отсечено. Нямам представа защо става така.
– Защо промени кастата си?
Този път въпросът е по-сложен, но въпреки това знам отговора. На върха на езика ми е да кажа: „Не бях достатъчно добра за Аскет“, но друг отговор идва на неговото място: „Исках да бъда свободна“. И двете са истина. Искам да ги кажа едновременно. Стискам подлакътниците на стола и се опитвам да се сетя къде се намирам и какво правя. Виждам, че съм заобиколена от хора, но не знам защо са тук.
Напрягам се, както обикновено се напрягах, когато знаех отговора на някой въпрос от изпита в училище, но в момента не можех да се сетя. Тогава затварях очи и си представях страницата от учебника, където е написан. Напрягам се в продължение на няколко секунди, но не ми се получава: не мога да се сетя.
– Не бях достатъчно добра за Аскет – казвам гласно – и исках да бъда свободна. Затова избрах Безстрашните.
– Защо не си била достатъчно добра?
– Защото бях себелюбива – отговарям.
– Значи си била себелюбива. Вече не е ли така?
– Разбира се, че и сега съм такава. Според мама всички са себелюбиви – казвам. – Но при Безстрашните станах по-малко егоист. Там срещнах хора, заради които съм готова да се бия. Даже да умра за тях.
Този отговор изненадва и мен самата – защо ли? Стискам устни за миг. Сигурно защото е истина. Щом го казвам тук, значи трябва да е истина.
Тази мисъл е свързващата брънка с мисълта, която се опитвах да уловя. Тук съм, за да се подложа на детектор на лъжата. Всичко, което казвам, е истина. Усещам как капчица пот се стича по врата ми.
Детектор на лъжата. Серум на истината. Трябва непрекъснато да си го напомням. Човек лесно може да се поддаде на откровеността.
– Трис, ще ни разкажеш ли какво се случи в деня на атаката?