– Събудих се – започвам – и видях, че всички останали са под въздействието на симулация. Затова се престорих, че тя действа и на мен, докато не открих Тобиас.
– Какво се случи, след като двамата с Тобиас бяхте разделени?
– Джанийн се опита да ме убие, но мама ме спаси. Тя е родена Безстрашна и знаеше как да си служи с оръжие. – Сега тялото ми натежава още повече, но вече не ми е студено. Усещам как нещо се заражда в гърдите ми, нещо по-лошо от скръбта, по-силно от разкаянието.
Знам какво ще последва. Майка ми загина, а после аз убих Уил – застрелях го – убих го.
– Тя отвлече вниманието на войниците на Безстрашните, за да мога да избягам, и те я убиха – произнасям.
„Някои от тях тръгнаха да ме преследват и аз ги убих.“ В тълпата около мен има Безстрашни, аз убих някои от Безстрашните, трябва да го кажа сега.
– Продължих да бягам – произнасям гласно – и… – „И Уил тръгна след мен. Тогава го убих.“ Не, не. Усещам как по косата ми се стича пот.
– Открих баща си и брат си – продължавам, гласът ми е напрегнат. – Направихме план как да унищожим симулацията.
Ръбът на подлакътника се забива в дланта ми. Премълчах част от истината. Това определено може да се брои за измама.
Устоях на серума. И в този кратък миг аз победих.
Сега би трябвало да тържествувам. Вместо това тежестта на стореното се стоварва отгоре ми с нова сила.
– Проникнахме в лагера на Безстрашните и двамата с баща ми тръгнахме към контролната зала. Той отблъсна атаката на войниците на Безстрашните с цената на живота си – казвам. – Успях да стигна контролната зала и Тобиас беше там.
– Тобиас каза, че отначало си го нападнала, но после си се отказала. Защо го направи?
– Защото осъзнах, че единият от нас трябва да убие другия – отговарям, – а не исках да го убивам.
– И тогава се предаде?
– Не! – отвръщам рязко. Поклащам глава. – Не, не точно. Спомних си нещо, което направих в зоната на страха по време на инициацията си при Безстрашните… При тази симулация една жена ми заповяда да застрелям семейството си, но вместо това аз се оставих тя да ме застреля. Тогава това проработи. Затова си помислих… – Пощипвам върха на носа си. Главата започва да ме боли, губя контрол и мислите ми постепенно се превръщат в думи. – Тогава бях ужасена, но си мислех единствено за това, че в този ход има нещо; в него има някаква сила. И тъй като не можех да го убия, трябваше да избера другото.
Преглъщам сълзите си.
– Значи, никога не си била под въздействието на симулация?
– Не. – Притискам очите си с длани и изтривам сълзите, за да не се стекат по бузите ми и всички да ги видят. – Не – повтарям. – Аз съм Дивергент.
– Нека изясним нещо – казва Найлс. – Правилно ли разбрах, че Ерудитите едва не са те убили… след което сте се добрали до лагера на Безстрашните… и сте унищожили симулацията.
– Да – отговарям.
– Мисля, че от името на всички тук мога да заявя – казва той, – че ти си заслужила мястото си сред Безстрашните.
От лявата страна на залата се надигат викове и аз виждам как в мрачното помещение започват да се мяркат вдигнати юмруци. Моята каста ме приветства.
Но те грешат. Аз не съм смела. Не съм смела. Аз застрелях Уил и не смея да си го призная. Не мога да призная дори, че…
– Беатрис Прайър – заговаря отново Найлс, – за какво най-горчиво се разкайваш?
За какво се разкайвам ли? Не се разкайвам нито за това, че отидох при Безстрашните, нито че напуснах Аскетите. Не съжалявам дори, че застрелях охраната пред контролната зала, защото беше жизненоважно да вляза вътре.
– Разкайвам се...
Вече не гледам Найлс в очите, а рея поглед из залата и се спирам на лицето на Тобиас, когато го откривам сред множеството. То е безизразно, устата е свита в тънка права линия, а погледът е празен. Ръцете му са кръстосани на гърдите и той така силно е впил пръсти в тях, че кокалчетата му са побелели. До него стои Кристина. Нещо притиска гърдите ми и не мога да дишам.
Трябва да им кажа. Трябва да призная истината.
– Уил – казвам. Прозвучава по-скоро като въздишка, сякаш изтръгната право от стомаха. Край, вече няма връщане назад.
– Застрелях Уил – продължавам, – докато той беше под въздействието на симулацията. Убих го. Той също се канеше да ме убие, но аз го изпреварих. Убих мой приятел.
Уил, с дълбоката бръчка между веждите и зелените като листа на целина очи, който можеше да цитира по памет манифеста на Безстрашните. Болката в стомаха ми става толкова силна, че едва се удържам да не простена. Споменът за него ми причинява болка. Тя пронизва всяка моя частица.