Но има и нещо друго, нещо още по-лошо, за което не съм си давала сметка досега. Аз бях готова да се жертвам, вместо да убия Тобиас, но подобно нещо изобщо не ми хрумна, когато ставаше дума за Уил. Решението да убия Уил беше взето за части от секундата.
Чувствам се разголена. Не съм си давала сметка, че съм носела тази тайна като броня и сега, когато вече я няма, всички ме виждат такава, каквато съм в действителност.
– Благодарим ти за прямотата – казват те.
Но Кристина и Тобиас не проронват и дума.
13
Ставам от стола. Вече не съм така замаяна, както се чувствах само преди миг. Въздействието на серума отслабва. Насъбралото се множество се люшва и аз започвам да се оглеждам за вратата. Обикновено при такива обстоятелства не бягам, но сега искам да се скрия.
Всички с изключение на Кристина тръгват да излизат от залата. Тя стои на мястото, където я оставих. Ръцете ѝ, доскоро свити в юмруци, започват да се отпускат. Погледът ѝ среща моя, но тя не ме вижда. Очите ѝ плуват в сълзи, но тя не плаче.
– Кристина – проговарям, но единствената дума, която ми идва наум сега – съжалявам – би прозвучала по-скоро като обида, отколкото като извинение. Казваш „съжалявам“, когато ръгнеш неволно някого с лакът или когато го прекъснеш. Сега аз изпитвам нещо много повече от съжаление. – Той имаше пистолет – продължавам. – И щеше да ме застреля. Намираше се под въздействието на симулацията.
– Ти си го убила – отвръща тя. Думите ѝ са много по-тежки от обикновените думи, сякаш са се налели с олово, преди да излязат от устата. Тя ме поглежда така, сякаш за миг не е успяла да ме познае, после ми обръща гръб.
Едно момиче със същия цвят на кожата и с нейния ръст я хваща за ръка – по-малката сестра на Кристина. Видях я в Деня за свиждане – имам чувството, че беше преди хиляда години. Остатъците от серума на истината замъгляват погледа ми и двете сякаш плуват пред мен, но това може да е и от сълзите, които пълнят очите ми.
– Добре ли си? – пита Юрая, който изниква от навалицата и ме докосва по рамото. Не съм го виждала след симулационната атака, но не събирам сили да го поздравя.
– Да.
– Ей – той стиска рамото ми. – Направила си каквото е трябвало, ясно? Спасила си ни от робството на Ерудитите. Тя рано или късно ще осъзнае това. Когато скръбта ѝ намалее.
Нямам сили дори да кимна. Юрая ми се усмихва и отминава. Неколцина от Безстрашните минават съвсем близо до мен и подметнатите пътьом думи звучат благодарствено, приветствено, утешително. Други ме заобикалят отдалече, гледайки с подозрително присвити очи.
Облечените в черно фигури се сливат в общо петно пред погледа ми. Аз съм празна отвътре. Всичко е изцедено от мен.
Тобиас застава редом. Замирам в очакване на думите му.
– Взех обратно оръжието ни – казва той и ми подава ножа.
Пъхам го в задния си джоб, без да поглеждам Тобиас в очите.
– Утре може да поговорим за това – казва той. Тихо. Тихият глас е знак за надвиснала опасност, когато става дума за Тобиас.
– Добре.
Той обгръща с ръка раменете ми. Моята се увива около кръста му и аз го придърпвам към себе си.
Притискам се плътно в него, докато крачим към асансьора.
+ + +
Тобиас някак успява да намери две походни легла в дъното на коридора. Лягаме, събрали глава до глава, и мълчим.
Когато съм сигурна, че вече е заспал, се измъквам изпод одеялото и тръгвам по коридора. Минавам покрай десетина потънали в сън Безстрашни. Откривам вратата, която води към стълбището.
Започвам да изкачвам стълба по стълба, докато мускулите ми не пламват от болка и дробовете ми не започват да се борят за всяка глътка въздух. Изпитвам облекчение за първи път от дни насам.
Може и да съм добра в тичането по равен терен, но изкачването на стълби е друго нещо. Когато стигам дванайсетия етаж, масажирам подколянното сухожилие, за да премине спазъмът, и се опитвам да възстановя запасите от въздух в дробовете си. Усмихвам се доволно на парещата болка в краката и гърдите. Използвам тази болка, за да облекча другата. Изглежда доста откачено.
Когато стигам осемнайсетия етаж, краката ми сякаш са се втечнили. Тръгвам с олюляване към залата, където ме разпитваха. Сега тя е празна, но амфитеатрално наредените пейки са още тук, както и столът, на който седях. Луната сияе иззад облачен ореол.
Слагам ръка върху облегалката на стола. Той е съвсем прост: дървен и леко скърца. Не е ли странно, че толкова обикновен предмет може да се превърне в оръдие на моето решение да разруша една от най-важните връзки в живота си и да навредя сериозно на друга.