Не стига ли това, че убих Уил, защото не успях достатъчно бързо да намеря друго решение, за да го избегна? А сега трябва да живея не само с моята собствена присъда, но и с присъдата на всички останали. И да приема факта, че вече нищо – дори самата аз – няма да е като преди.
Прямите възхваляват истината, но никога не казват каква е нейната цена.
Ръбът на стола се врязва в дланите ми. Стиснала съм го много по-силно, отколкото си давам сметка. Гледам втренчено стола известно време, после го вдигам, опирайки седалката върху здравото си рамо. Оглеждам се за преносима стълба или стълбище, по което да се изкача. Но виждам само наредените амфитеатрално пейки, извисяващи се високо над пода.
Изкачвам се до най-горната редица и вдигам стола над главата си. Той едва докосва перваза на една от прозоречните ниши. Подскачам и го мятам, а той се плъзва по перваза. Рамото ми гори – наистина не трябва да използвам тази ръка – но сега друго занимава мислите ми.
Скачам отново, вкопчвам се в перваза и се издърпвам нагоре с треперещи ръце. Прехвърлям първо единия крак, после и цялото тяло. Когато най-после съм върху перваза, лежа известно време неподвижно, вдишвам дълбоко въздух и издишвам на няколко пъти.
Изправям се под арка, която някога е била прозорец, и зарейвам поглед над града. Коритото на мъртвата река се вие между сградите и постепенно се губи в далечината. Мостът с олющена червена боя се извисява над тинята. Оттатък също има сгради, повечето необитаеми. Чак не е за вярване колко много хора са живели навремето в града.
За миг си позволявам да се потопя отново в спомена за разпита. Безизразният вид на Тобиас; неговият гняв, потиснат само за да не загубя ума и дума. Празният поглед на Кристина. Шепотът „Благодарим за твоята прямота“. Лесно им е да го кажат, щом като стореното от мен не ги засяга лично.
Сграбчвам стола и го запращам в празното пространство. Това движение е съпроводено от слаб вик, който прераства в рев, преминал в писък. Стоя на перваза на Жестоката борса и крещя, докато столът лети към земята. Крещя, докато гърлото ми не пламва.
После столът се стоварва на земята и се пръсва на парчета като крехък човешки скелет. Сядам на перваза, подпирам се на рамката на прозореца и затварям очи.
Мисля за Ал.
Колко ли време е стоял край парапета, преди да се преметне през него и да се хвърли в Ямата на Безстрашните.
Изглежда, дълго е бил там, съставяйки наум списък с всички ужасни постъпки, които е извършил – едната е, че едва не ме уби – и още един: за сторените от него добри, героични, смели дела. А после е решил, че е прекалено уморен. Уморен не само от живота, но и от самото съществуване. От това да бъде Ал.
Отварям очи и се вглеждам в останките от стола, които едва се виждат върху паважа някъде долу. За първи път имам чувството, че разбирам Ал. Уморена съм от това да бъда Трис. Извърших не малко лоши неща. Не мога да поправя стореното и то вече е част мен. А дали не и единственото от моята същност?
Навеждам се напред в празното пространство, уловила рамката на прозореца само с една ръка. Още няколко сантиметра и тежестта на тялото ми ще ме повлече надолу. Тогава вече няма да има връщане назад.
Но аз не мога да го направя. Родителите ми пожертваха живота си от любов към мен. Ще бъде черна неблагодарност към тяхната саможертва, ако сложа край на живота си без основателна причина, колкото и злини да съм сторила.
– Нека вината те научи как да постъпиш следващия път – щеше да каже баща ми.
– Обичам те. Каквото и да става – щеше да каже майка.
Част от мен би искала напълно да ги изличи от съзнанието ми, за да не скърбя повече за тях. Но другата се бои от това в какво ще се превърна без тях.
Погледът ми се замъглява от сълзи. Спускам се обратно в залата за разпити.
+ + +
Чак призори се връщам на походното си легло, когато и Тобиас вече е буден. Обръща ми гръб и поема към асансьорите, а аз тръгвам след него, защото знам, че това е желанието му. В асансьора заставаме рамо до рамо. Ушите ми бучат.
Асансьорът се спуска до втория етаж и аз започвам да се треса. Треперенето започва от дланите, но се простира нагоре към раменете и гърдите, докато тръпките не плъзват по цялото тяло и аз няма как да ги овладея. Стоим между вратите на асансьорите, изправени върху поредната емблема на Прямите с наклонените везни. Същата емблема, която е татуирана и в центъра на гърба му.
Той дълго не ме поглежда. Стои с кръстосани върху гърдите ръце и сведена глава, докато накрая аз вече не мога да го понеса и всеки момент ще се разкрещя. Искам да наруша мълчанието, но не знам какво точно да кажа. Не върви да се извинявам, защото казах самата истина и сега не мога да я подменя с някоя лъжа. Не мога да се оправдавам.