– Не ми каза – проговаря той. – Защо?
– Защото не знаех… – Тръскам глава. – Защото не знаех как точно да ти го кажа.
Той свъсва вежди.
– Много е лесно, Трис…
– Да бе – кимвам. – Толкова е лесно. Трябваше просто да дойда при теб и да кажа: „А, между другото, застрелях Уил и сега се задушавам от чувство за вина, но все пак дай да закусим“. Така ли? Така ли?! – Вече ми идва много и не мога да се сдържам. Очите ми плуват в сълзи и аз крещя: – Защо ти не опиташ да убиеш един от най-добрите си приятели, а после да се справяш с последиците?
Покривам с длани лицето си. Не искам пак да ме вижда как ридая. Той ме докосва по рамото.
– Трис – казва, този път нежно. – Съжалявам. Не трябваше да се правя, че всичко ми е ясно. Просто исках… – Известно време се бори със себе си. – Ще ми се да ми вярваш достатъчно, за да споделяш с мен такива неща.
„Вярвам ти“, иска ми се да му кажа. Но това не е истина – не вярвам, че би могъл да ме обича след ужасните неща, които извърших. Не вярвам, че изобщо някой може да ме обича от тук нататък, но това не е негов проблем. Мой е.
– Искам да кажа – продължава той, – че не трябваше от Кейлъб да научавам как едва не си се удавила в някакъв резервоар. Това не ти ли се вижда малко странно?
Казва го точно когато се каня да се извиня.
Рязко избърсвам бузите си с длани и го поглеждам втренчено.
– На мен пък други неща ми се виждат странни – казвам и се опитвам гласът ми да не издаде истинските чувства. – Като например да разбереш, че майката на гаджето ти е жива, едва след като се изправиш очи в очи с нея. Или случайно да научиш за плановете му да изостави кастата, които изобщо не е споделил с теб. Ето това на мен ми се вижда странно.
Той сваля ръка от рамото ми.
– Не се прави, че това е само мой проблем – казвам. – Ако аз не ти вярвам, ти също не ми вярваш.
– Мислех си, че рано или късно ще стигнем дотук – бавно произнася той. – Трябва ли на секундата да ти казвам всичко?
Толкова съм разочарована, че онемявам за миг. По бузите ми се разлива червенина.
– За бога, Фор! – сопвам се. – Значи ти не си длъжен да ми казваш всичко още на секундата, но аз непременно трябва да го правя?! Не схващаш ли колко е глупаво това?
– Първо на първо, не използвай това име като насочено срещу мен оръжие – започва той, сочейки ме с пръст. – Второ, не съм заговорничил с безкастовите да напусна Безстрашните, просто обмислях тази възможност. Ако бях взел решение, ти щеше да научиш. И трето, щеше да е по-различно, ако някога си имала намерение да ми кажеш за Уил, но е очевидно, че изобщо не си се канела да го направиш.
– Аз ти казах за Уил – натъртвам. – Не го разбра заради серума на истината, а от мен. Защото аз реших така.
– Какви ги говориш?!
– Въпреки серума, аз продължавах да контролирам съзнанието си. Затова можех и да излъжа. Не беше проблем да го премълча дори тогава. Но не го направих, защото реших, че заслужаваш да знаеш истината.
– Избра чудесен начин да ми го кажеш – свъсва вежди той. – Пред близо сто души! Много лично и поверително, няма що!
– Гледай ти, значи, не е достатъчно, че ти казах, ами е трябвало да избера и подходящата обстановка! – повишавам тон. – Може би следващия път трябва да сваря чай и да се убедя, че осветлението е подходящо.
Тобиас издава раздразнено ръмжене, обръща ми гръб и прави няколко крачки. Когато отново се обръща към мен, по бузите му са избили червени петна. Не си спомням преди да съм го виждала с променен цвят на лицето.
– Понякога никак не е лесно човек да е с теб, Трис – произнася тихо. После поглежда встрани.
Иска ми се да го уверя, че знам колко е трудно човек да бъде с мен и че не бих оцеляла без него през последната седмица. Вместо това обаче само го гледам втренчено, а сърцето думка в ушите ми.
Не мога да му кажа, че имам нужда от него. Не мога да си позволя да разчитам на него. По-точно и двамата не можем да разчитаме един на друг, защото кой знае колко дълго ще оцелеем в тази война.
– Съжалявам – казвам и гневът ми отминава. – Трябваше да бъда откровена с теб.
– Само това ли? Само това ли имаш да ми кажеш? – Той свива вежди.
– Какво друго искаш?
Той само поклаща глава.
– Нищо, Трис. Нищо.
Гледам го как се отдалечава. Усещам как вътре в мен зейва някаква пукнатина, която толкова бързо се разраства, че скоро ще ме разцепи на две.