14
– Какво, по дяволите, правиш тук? – пита някакъв глас.
Седя върху дюшек в един от коридорите. Дойдох тук да свърша нещо, но когато пристигнах, забравих какво е и сега просто седя. Вдигам очи. Лин – запознахме се, когато ме настъпи в асансьора на небостъргача Ханкок. Сега се е надвесила над мен с въпросително вдигнати вежди. Косата ѝ е пораснала – все още е къса, но черепът вече не прозира отдолу.
– Седя си – отговарям. – Защо?
– Защото изглеждаш супер нелепо. – Тя въздъхва. – Хайде, събирай си нещата. Ти си Безстрашна и е време да започнеш да се държиш като такава. Иначе ни подронваш авторитета пред Прямите.
– И как точно го подронвам, ако мога да знам?
– Като се правиш, че не ни познаваш.
– Просто правя услуга на Кристина.
– Кристина – изсумтява Лин. – Тя прилича на болно от любов пале. Хората умират. Така става на война. Рано или късно сама ще го разбере.
– Вярно, хората умират, но не се случва често твой добър приятел да ги избива.
– Все тая – изпъшква нетърпеливо Лин. – Давай!
Не виждам причина да се дърпам. Ставам и тръгвам подир нея през редица коридори. Тя крачи енергично и е трудно да насмогвам на темпото ѝ.
– Къде е страховитото ти гадже? – пита в крачка.
Свивам устни, сякаш току-що съм опитала нещо кисело.
– Не е страховито.
– Да бе. – Тя се хили доволно.
– Не знам къде е.
Лин вдига рамене.
– Е, и на него можеш да му запазиш легло. Дай да забравим тия безстрашно-ерудитски копелета, а? Нека се съберем отново.
Разсмивам се.
– Безстрашно-ерудитски копелета, значи, а?
Тя отваря някаква врата и двете се озоваваме в просторно открито помещение, което ми напомня фоайето на сградата. Както и трябва да се очаква, подът е черен с огромна бяла емблема в центъра, но по-голямата му част е закрита от подредените едно до друго легла. Навсякъде се виждат мъже, жени и деца от Безстрашните; не се мярка нито един Прям.
Лин ме повежда между редиците двуетажни легла в лявата част на помещението. Спира и впива поглед в едно момче върху леглото на втория етаж – той е няколко години по-малък от нас и се опитва да развърже връзките на обувките си.
– Хек – отсича тя, – ще трябва да си намериш друго легло.
– Какво? А, не, тая няма да стане – отговаря той, без дори да вдигне глава. – Няма да се местя пак само защото ти и някоя от глупавите ти приятелки искате да клюкарствате до среднощ.
– Тя не ми е приятелка – скастря го Лин. Едва не се разсмивам. Права е – първото, което направи при запознанството ни, беше да ми скочи върху крака. – Хек, това е Трис. Трис, това е малкият ми брат Хектор.
Щом чува името ми, той вдига рязко глава и ме зяпва с увиснала челюст.
– Приятно ми е да се запознаем – казвам.
– Ти си Дивергент – едва проронва той. – Мама каза да стоя далече от теб, защото може да си опасна.
– Точно така. Тя е един голям страховит Дивергент и само със силата на своята мисъл ще ти изпържи мозъка – казва Лин и почуква между веждите му с показалец. – Не ми казвай, че вярваш на всички тия щуротии за Дивергентите.
Той става аленочервен и грабва няколко свои вещи от купчината до леглото. Чувствам се гузна, че се мести заради мен, докато не го виждам да стоварва нещата си през няколко легла от нас. Явно не се налага да ходи много надалече.
– Можех и аз да отида да спя на онова легло – казвам.
– Знам – ухилва се Лин. – Но той си го заслужава. Нарече Зийк изменник право под носа на Юрая. Не че не е истина, де. Но това не му дава право да се държи като идиот. Мисля, че го е прихванал от Прямите – каквото му е на ума, това му е и на езика. Ей, Мар!
Марлийн подава глава иззад едно легло и оголва всичките си зъби, докато ми се усмихва.
– Ей, Трис, добре дошла! – провиква се тя. – Какво има, Лин?
– Я накарай няколко от по-дребните момичета да се разделят с по някоя дрешка – отговаря Лин. – Ама гледай да не са само ризи. Да има джинси, бельо, а може и чифт обувки.
– Дадено – отвръща Марлийн.
Оставям ножа си близо до долното легло.
– Та за какви копелета приказваше? – питам.
– За Дивергентите. За тия със специалните умствени способности. Хайде де! – Тя свива рамене. – Знам, че ти се връзваш на тия приказки, но на мен не ми минават.
– Тогава как ще ми обясниш защо продължавам да контролирам съзнанието си по време на симулация? – казвам. – И че дори мога да ѝ устоя?
– Според мен лидерите си избират произволно някой и променят симулацията заради него.