– И защо го правят?
Тя размахва ръце пред лицето ми.
– За отвличане на вниманието. Умът ти е толкова зает с тия Дивергенти – също като на майка ми впрочем, – че забравяш да следиш какви ги вършат нашите лидери. Просто друг вид промиване на мозъци.
Очите ѝ избягват моите и тя забива носа на обувката си в пода. Чудя се дали си спомня кога за последно промиха нейния мозък – по време на симулационната атака.
Толкова съм била обсебена от онова, което сполетя Аскетите, че съвсем забравих за щетите, понесени от Безстрашните. Стотици от тях са се събудили с окървавени ръце, превърнати в убийци не по своя воля.
Решавам да не споря с нея. Щом иска да вярва в някаква държавна конспирация, няма да я разубеждавам. Ще трябва сама да си разясни всичко.
– Нося дрехи – обявява Марлийн, заставайки до леглото. Държи купчина, която е почти с височината на нейния торс и ми я подава с гордо изражение. – Даже вмених чувство за вина у сестра ти, Лин, защото се опита да скрие една рокля. Затова накрая даде три.
– Ти си имала сестра? – обръщам се към Лин.
– Аха – отвръща тя. – На осемнайсет е. Фор ѝ беше инструктор по време на инициацията.
– Как ѝ е името?
– Шона – отговаря Лин и поглежда към Марлийн. – Казах ѝ, че на никоя от нас скоро няма да потрябва рокля, но както обикновено, това ѝ мина покрай ушите.
Спомням си Шона. Тя беше една от онези, които ме поеха след спускането по стоманеното въже от върха на небостъргача.
– Според мен ще е по-удобно да се бием облечени в рокли – казва Марлийн и потупва брадичка с върховете на пръстите си. – Това осигурява свободно движение на краката. И на кого му пука, че някой може да ти мерне бельото, докато ти му вадиш душата?
Лин мълчи, сякаш схваща колко гениална е идеята, но ѝ е трудно да го признае.
– За чие бельо говорите? – пита Юрая, появявайки се иззад леглото. – Всъщност чието и да е, аз участвам.
Марлийн го ощипва по ръката.
– Тази нощ няколко души отиваме на небостъргача Ханкок – продължава той. – Трябвате ми и трите. Тръгваме в десет.
– Спускане по стоманено въже ли? – пита Лин.
– Не. Наблюдение. Дочухме, че Ерудитите не гасят осветлението си цяла нощ и така още по-лесно ще можем да видим през прозорците с какво се занимават.
– Аз идвам – казвам.
– Аз също – обажда се Лин.
– Какво? О! И аз също – добавя разсеяно Марлийн, без да откъсва поглед от Юрая. – Отивам да донеса храна. Идваш ли с мен?
– Дадено – отговаря той.
Марлийн помахва с ръка, докато се отдалечават. Навремето тя вдигаше високо крака при всяка стъпка и отстрани изглеждаше така, сякаш подскача. Сега походката ѝ е много по-плавна, даже елегантна, но ми липсва детинската веселост, с която винаги съм я свързвала. Питам се какво ли е извършила под въздействието на симулацията.
Лин нацупва устни.
– Какво? – питам.
– Нищо – сопва се тя. После поклаща глава. – Напоследък те двамата само гледат да останат насаме.
– Той иска да се заобиколи с колкото може повече приятели, така ми се струва – казвам. – Заради тази история със Зийк.
– Аха. Това е същински кошмар. Предишния ден е тук, а на следващия… – тя въздъхва. – Колкото и дълго да обучаваш на смелост някого, не можеш да си сигурен такъв ли е, докато не го пробваш в реални условия.
Погледите ни се срещат. Никога преди не съм обръщала внимание колко е странен цветът на очите ѝ – златистокафяв. А сега, когато косата ѝ е пораснала и голият череп не е първото, което ми се набива на очи, вече забелязвам финия нос и пълните устни. Тя е поразителна, без изобщо да се напъва да е такава. За миг изпитвам завист, после ми хрумва, че тя може би мрази да е красива и затова си бръсне главата.
– Ти си смела – казва тя. – И няма нужда аз да ти го казвам, защото вече го знаеш. Но все пак държа да си наясно, че го оценявам.
Лин ми прави комплимент, но въпреки това имам чувството, че ме е шамаросала.
После добавя:
– И гледай сега да не оплескаш нещо.
+ + +
Няколко часа по-късно, след като съм обядвала и съм подремнала, седя на края на леглото и сменям превръзката на раната в рамото. Свалям тениската, но оставям потника – наоколо има много Безстрашни, които се събират на групички между леглата и се смеят на техните си шеги. Тъкмо съм приключила с нанасянето на лечебния мехлем, когато дочувам писклив смях. Юрая тича по пътеката между леглата, метнал Марлийн през рамо. Тя ми помахва със зачервено лице, докато минават покрай мен.
Лин, която седи на съседното легло, сумти:
– Направо не мога да проумея как той може да флиртува след всичко, което ни се случва.