– Да не очакваш само да крачи намръщено напред-назад? – казвам и посягам назад да притисна превръзката по-добре. – Може би не е зле да вземеш пример от него.
– Гледай само кой го казва – отвръща тя. – Ти си тази, която постоянно се муси. Трябва да почнем да ти викаме Беатрис Прайър, Кралицата на трагедията.
Ставам и я ощипвам по ръката – по-силно, отколкото ако се шегувам, и по-слабо, отколкото ако съм ядосана.
– Я да млъкваш!
Без дори да ме погледне, тя ме блъсва с рамо в леглото.
– Не приемам заповеди от Дървени.
Забелязвам леката извивка на устните ѝ и също потискам усмивката си.
– Готова ли си да тръгваме? – пита Лин.
– Къде отивате – намесва се Тобиас и се мушка между своето легло и моето, за да застане на пътеката. Устата ми пресъхва. Не съм говорила с него през целия ден и сега не знам какво да очаквам. Дали ще ни е неловко един с друг, или всичко ще си е по старому?
– На върха на небостъргача Ханкок, за да шпионираме Ерудитите – отговаря Лин. – Идваш ли?
Тобиас ме поглежда.
– Не. Трябва да се погрижа за някои неща тук. А вие внимавайте.
Кимвам. Знам защо не иска да дойде – опитва се да избягва високите места всеки път, когато е възможно. Той хваща ръката ми и я задържа за секунда в своята. Цялата се напрягам – не ме е докосвал, откакто се скарахме. После ме пуска.
– Ще се видим по-късно – промърморва. – Не върши глупости.
– Благодаря за доверието – отговарям намръщено.
– Не исках да кажа това – бърза да се поправи той. – Имах предвид да не позволяваш някой друг да върши глупости. Те ще те послушат.
След това се навежда към мен, сякаш се кани да ме целуне; после, изглежда, размисля, защото се дръпва назад, прехапал устни. Това е дребен жест, но пак прилича на пренебрежение. Избягвайки погледа му, хуквам след Лин.
Двете с нея вървим по коридора към асансьорите. Някои от Безстрашните са започнали да бележат стените с цветни квадрати. За тях централата на Прямите е като лабиринт – искат да се ориентират в него. Самата аз мога да стигна само до някои основни места: спалното помещение, столовата, фоайето, залата за разпити.
– Защо всички напуснаха централата на Безстрашните? – питам. – Нали изменниците също не останаха там?
– Не, те са в централата на Ерудитите. Напуснахме, защото в централата на Безстрашните има най-много охранителни камери в целия град – обяснява Лин. – Предполагаме, че Ерудитите вече имат достъп до тях. Ще ни отнеме цяла вечност, докато ги открием всичките, затова просто решихме да се махнем.
– Хитро.
– Е, понякога и ние имаме мигове на просветление.
Лин натиска бутона за първия етаж. Забивам поглед в отраженията ни върху вратата. Тя е по-висока от мен, но само с няколко сантиметра. Макар широката риза и торбестият панталон да прикриват нейната фигура, пак се вижда, че извивките на тялото ѝ са съвсем женствени.
– Какво? – мръщи се тя.
– Защо си бръснеш главата?
– Заради инициацията – отговаря. – Харесвам Безстрашните, но по време на инициацията момчетата не гледат на нас, момичетата, като на истинска конкуренция. На мен лично ми писна и реших, че ако не приличам на момиче, те няма да ме приемат така.
– А според мен би могла да използваш това, че те подценяват, в своя полза.
– Да бе, и какво после – да припадам при всяка опасност? – Лин подбелва очи. – Нали не си мислиш, че съм без капчица достойнство?
– Според мен грешката на Безстрашните е, че отказват да хитруват – казвам. – Не е задължително всеки път да демонстрираш колко си силен.
– Май отсега трябва да носиш синьо – отвръща тя, – щом си решила да се правиш на Ерудит. Освен това си същата като мен, само дето не си бръснеш главата.
Измъквам се от асансьора, преди да съм казала нещо, за което ще съжалявам. Лин лесно прощава и лесно се пали като всички Безстрашни. Същата като мен, но без бързото опрощаване.
Както обикновено, неколцина Безстрашни с пушки кръстосват напред-назад пред парадния вход и се оглеждат за неканени гости. Точно пред тях стои група по-млади Безстрашни, сред които са Юрая, Марлийн, сестрата на Лин – Шона. С тях е и Лорън, която обучаваше родените Безстрашни по време на инициацията, така както Фор беше инструктор на трансферите от други касти. Ухото ѝ проблясва, когато движи глава – има пиърсинги от горе до долу.
Лин спира рязко и аз я настъпвам по петите. Тя изругава.
– Каква си чаровница – обръща се с усмивка към нея Шона. Двете не си приличат особено с изключение на цвета на косата – кестенява, но на Шона стига до линията на челюстта, също като моята.