– Това е единствената ми цел в живота – да съм чаровница – отговаря Лин.
Шона прехвърля ръка през раменете на Лин. Странно е да видя Лин със сестра ѝ; изобщо да видя Лин с някой неин близък човек. Шона ми хвърля бегъл поглед и усмивката ѝ бавно се стопява. Има уморен вид.
– Здрасти – изричам, защото няма какво друго да кажа.
– Здравей – отвръща тя.
– О, божичко! Мама е успяла и теб да те настрои, нали? – Лин покрива лицето си с длан. – Шона…
– Лин, дръж си езика зад зъбите – срязва я Шона, но не откъсва поглед от мен. Изглежда напрегната, сякаш очаква всеки момент да я нападна. Да я атакувам с моите специални умствени способности.
– Ей, Трис, познаваш ли Лорън – намесва се Юрая и ме спасява от неловкото положение.
– Познаваме се – казва Лорън, още преди да успея да отговоря. Гласът ѝ е рязък и ясен, сякаш му прави забележка, но явно просто така си говори. – Тя мина през моята зона на страха при упражненията по време на инициацията. Май ще излезе, че ме познава по-добре, отколкото би ми се искало.
– Така ли? Аз пък си мислех, че трансферите би трябвало да минават през зоната на страха на Фор – казва Юрая.
– И как си представяш той да позволи такова нещо? – изсумтява Лорън.
Вътре в мен се разлива нежност и топлина. Той позволи на мен да мина през неговата зона на страха.
Над рамото на Лорън се мярва нещо синьо и аз надничам, за да видя по-добре.
Тогава затрещяват изстрелите.
Стъклената врата се разлетява на парчета. На тротоара отпред стоят войници на Безстрашните със сини ленти на ръкава. В ръцете си държат пушки, каквито не съм виждала преди – над дулата им излизат тънки сини лъчи.
– Изменници! – крещи някой.
Безстрашните като по команда вадят оръжието. Аз нямам пистолет, затова прикляквам зад веригата останали верни на кастата Безстрашни отпред. Под обувките ми хрущи стъкло. Вадя ножа от задния си джоб.
Навсякъде около мен хора падат на земята. Съратниците ми по каста. Най-близките ми приятели. Всички са повалени – или са вече мъртви, или издъхват – докато наоколо оглушително свистят куршуми.
Замръзвам на място. Един от сините лъчи е насочен право в гърдите ми. Мятам се настрани, за да избегна огневата линия, но явно не съм действала достатъчно бързо.
Изстрел. Падам.
15
Острата болка утихва до тъп бодеж. Пъхам ръка под якето, за да напипам раната.
Не кървя. Но силата на изстрела ме повали на земята, значи все пак трябва да съм улучена. Прокарвам пръсти по рамото си и усещам твърда подутина върху доскоро гладката кожа.
Нещо изтрополява на пода близо до лицето ми. Метален цилиндър с размер на човешка ръка се търкулва и опира в главата ми. Преди да успея да го отблъсна, от двата му края започва да бълва бял дим. Кашлям и го запращам далече от мен, към вътрешността на фоайето. Той обаче не е единственият – навсякъде наоколо има цилиндри, които изпълват помещението с дим. Той нито изгаря, нито е лютив. Само замъглява погледа ми за кратко, преди напълно да се разсее.
„Каква е целта на всичко това?“
Около мен по пода са проснати войници на Безстрашните със затворени очи. Въся вежди, докато оглеждам Юрая от глава до пети – той също не кърви. Не забелязвам рани около жизненоважните му органи, което означава, че не е мъртъв. Тогава каква е причината да е в безсъзнание?
Изменници от Безстрашните нахлуват във фоайето с насочено оръжие. Решавам да постъпя така, както правя винаги, когато не съм сигурна какво точно става: държа се като всички останали. Отпускам глава и затварям очи. Сърцето ми бие до пръсване, когато стъпките на Безстрашните стават все по-близки и по-близки, скърцайки по мраморния под. Прехапвам език, за да потисна вик от болка, когато един от тях стъпва върху ръката ми.
– Не ми е ясно защо просто не ги простреляме всички в главата – обажда се някой. – Щом няма противникова армия, значи ние сме победители.
– Не става, Боб, не можем да избием всички – прозвучава студен глас.
Космите на врата ми настръхват. Ще позная този глас където и да го чуя. Той е на Ерик, един от водачите на Безстрашните.
– Ако не останат никакви хора, тогава няма кой да работи за твоето благоденствие – продължава Ерик. – Освен това не ти влиза в работата да задаваш въпроси. – Той повишава тон. – Половината с асансьора, другата половина – по стълбището, от ляво и от дясно. Марш!
На няколко крачки вляво от мен има пистолет. Ако отворя очи, мога да го докопам и да застрелям Ерик още преди да се е усетил какво става. Само че не съм сигурна дали пак няма да изпадна в паника, когато докосна пистолета.