Изчаквам, докато и последните стъпки не заглъхват зад вратите на асансьорите или нагоре по стълбището. Чак тогава отварям очи. Изглежда, всички във фоайето са в безсъзнание. С каквото и да са ни обгазили, явно има ефекта на симулация, иначе нямаше да съм единствената в съзнание. Не мога да проумея смисъла на всичко това – то не отговаря на нито едно от условията за симулация, които са ми известни – но сега нямам време да си блъскам главата.
Сграбчвам ножа и се надигам, опитвайки се да преодолея болката в рамото. Притичвам до един от мъртвите изменници от Безстрашните край вратата. Тя е на средна възраст; в черната ѝ коса личат сиви нишки. Опитвам се да не поглеждам към раната от куршум в главата ѝ, но нещо, което прилича на кост, проблясва матово и аз се задавям.
„Мисли.“ Не ми пука коя е тя, как се казва или на колко години е. Интересува ме единствено синята лента на ръкава ѝ. Трябва да се съсредоточа върху това. Опитвам се да пъхна пръст под лентата, но тя е много стегната. Изглежда е пришита за черното яке. Май и него ще трябва да сваля.
Свалям ципа на якето си, събличам го и го мятам върху главата ѝ, за да не се налага да я гледам. После разкопчавам нейното яке и го свличам, първо от лявата ръка, после от дясната, накрая го измъквам изпод натежалото ѝ тяло със стиснати зъби.
– Трис – произнася някой. Обръщам се, стиснала якето в една ръка и ножа в другата. Оставям ножа до мен – нападателите от Безстрашните нямат ножове и не искам да изглеждам подозрително.
Юрая стои зад мен.
– Дивергент ли си? – питам. Сега няма време за емоции.
– Да – отговаря той.
– Вземи си яке – казвам.
Той прикляква край един от другите изменници на Безстрашните – съвсем млад, даже още му е рано да е пълноправен член. Потръпвам при вида на смъртнобледото лице. Не бива да умират толкова млади хора; изобщо нямат работа на такова място.
Лицето ми пламва от гняв. Навличам якето на жената. Юрая облича собственото си яке със свити устни.
– Тези са единствените убити – тихо казва той. – Не ти ли се струва подозрително?
– Изглежда, са знаели, че ще ги застреляме, но въпреки това са нахлули – отговарям. – Тези въпроси обаче ще останат за по-късно. Трябва да се качим горе.
– Горе ли? Защо? – пита той. – По-скоро трябва да се махнем далече от тук.
– Искаш да избягаш, преди да си разбрал какво става, така ли? – казвам намръщено. – И преди Безстрашните горе да са усетили какво им се готви?
– Ами ако някой ни познае?
Свивам рамене.
– Остава да се надяваме, че няма да се случи.
Втурвам се към стълбището, той ме следва. В мига, в който кракът ми опира първото стъпало, се питам какво, по дяволите, да правя от тук нататък. В тази сграда трябва да са повечето Дивергенти, но дали изобщо си дават сметка какво са всъщност? Ще знаят ли как да се прикрият? И какво се надявам да постигна, като се слея с армията изменници от Безстрашните?
Някъде дълбоко в себе си знам отговора: аз съм безразсъдна. Най-вероятно нищо няма да постигна и почти със сигурност ще загина. Но още по-обезпокоително е, че изобщо не ми пука.
– Тръгнаха нагоре – казвам между две вдишвания. – Затова ти трябва… да стигнеш третия етаж. Кажи им да… се евакуират. Тихо.
– Ами ти къде отиваш?
– На втория етаж – казвам. И минавам с рамото напред през вратата на стълбището. Знам какво ще правя на втория етаж: ще търся Дивергенти.
+ + +
Вървя по коридора, прескачайки телата на припаднали хора, облечени в черно и бяло. Сещам се за куплетите на една песничка, която децата на Прямите тананикат, когато си мислят, че никой не ги чува:
Безстрашните са най-жестоки от петте
и едни други се мачкат на желе…
Сега, когато видях как изменници на Безстрашните причиняват на събратята си симулация, не много по-различна от онази, която ги накара да избиват Аскети преди по-малко от месец, тези куплети ми звучат съвсем достоверно.
Ние сме единствената каста, която е способна да се разцепи. Миротворците не биха допуснали разкол; нито един от Аскетите не би постъпил толкова егоистично; Прямите ще спорят, докато не открият разумно решение; дори Ерудитите няма да предприемат толкова нелогичен ход. Наистина сме най-жестоката сред кастите.
Прескачам сгънатата ръка на жена с широко отворена уста, тананикайки под нос началото на следващия куплет от песничката:
Ерудитите са най-студени от петте,
само знанието ценят те…