Чудя се кога Джанийн е осъзнала, че от Ерудитите и Безстрашните може да излезе смъртоносна комбинация. Изглежда, безпощадността и хладната логика са способни почти на всичко, включително да потопят в сън хората на каста и половина.
Наблюдавам лицата, покрай които минавам, следейки за неравномерно дишане, трепкащи клепачи или друг знак, който да подсказва, че падналите само се преструват на припаднали. Досега обаче всички дишат равномерно и клепачите им не помръдват. Изглежда, нито един от Прямите не е Дивергент.
– Ерик! – дочувам да вика някой от дъното на коридора. Дъхът ми спира, когато той тръгва право срещу мен. Опитвам се да не помръдна. Ако се движа, той ще ме погледне и ще ме познае. Знам го със сигурност. Свеждам поглед и съм толкова напрегната, че цялата се треса. „Не ме поглеждай, не ме поглеждай, не ме поглеждай…“
Ерик минава покрай мен и тръгва по коридора вляво. Редно е да продължа издирването колкото може по-скоро, но любопитството ме тегли към онзи, който извика Ерик. Гласът изглеждаше напрегнат, сякаш въпросът не търпи отлагане.
Вдигам очи и виждам войник от изменниците на Безстрашните да стои край коленичила жена. Облечена е в бяла блуза и черна пола и е сключила ръце зад врата. Усмивката на Ерик дори в профил изглежда алчна.
– Дивергент – обявява той. – Добра работа. Ще решим по-късно кои от тях да убием и кои да приберем.
Войникът на Безстрашните сграбчва жената за косата, вързана на конска опашка, и я повлича след себе си. Тя изпищява, изправя се на крака и тръгва приведена след него. Опитвам се да преглътна, но в гърлото ми сякаш е натъпкана топка памук.
Ерик продължава нататък по коридора, все по-далече от мен, а аз се опитвам да не гледам, когато жената от Прямите минава наблизо, плетейки крака. Свитата в юмрук ръка на Безстрашния все още я влачи за косата. Вече разбирам как действа ужасът: оставям се да ме завладее за няколко секунди, после отново мобилизирам силите си.
„Едно… две… три…“
Устремявам се напред, водена от нова цел. Ако проверявам всеки един дали е припаднал, или се преструва, ще отнеме много време. Затова, изпречи ли ми се паднало тяло, силно го настъпвам по кутрето. Никаква реакция, дори най-слабо потрепване. Прескачам тялото и откривам следващото кутре. Натискам здраво с тока на обувката. И тук никаква реакция.
Дочувам как от далечния край на коридора някой се провиква: „Открих един!“, и усещам, че обезумявам. Прескачам телата на паднали мъже и жени, на деца, юноши и възрастни хора, газя по пръстите, коремите и глезените им, наблюдавайки за болезнено потрепване. След малко едва различавам лицата им, но все още не съм доловила движение. Играя си на криеница с Дивергентите, но поне не съм единствената от „тях“.
Тогава се случва. Настъпвам кутрето на момиче от Прямите и лицето ѝ се сгърчва. Съвсем леко – забележителен опит да прикрие болката – но достатъчно да привлече вниманието ми.
Поглеждам през рамо дали има още някой наблизо, но всички са се пръснали в различни посоки от централното фоайе на етажа. Надничам към най-близкото стълбище – то е само на десетина крачки вдясно, по главния коридор. Прикляквам до главата на момичето.
– Здрасти, малката – произнасям колкото се може по-тихо. – Всичко е наред. Аз не съм от тях.
Тя съвсем леко отваря очи.
– На около три метра от тук има стълбище – продължавам. – Ще ти кажа, когато никой не гледа към нас и ти трябва да се затичаш натам, ясно?
Тя кимва.
Ставам и бавно се завъртам около себе си. Отляво жена изменник от Безстрашните гледа в друга посока, докато побутва с крак отпуснатото тяло на припаднал от Безстрашните. Още двама изменници зад мен се смеят на нещо. Жената изменник отпред поглежда разсеяно към мен, после вдига глава и пак се втренчва в края на коридора.
– Сега – казвам.
Момичето скача и се втурва към вратата на стълбището. Проследявам я с поглед, докато вратата не щраква зад гърба ѝ, после зървам отражението си в единия от прозорците. Не съм сама сред припадналите хора в коридора, както си мислех. Ерик стои точно зад мен.
+ + +
Поглеждам отражението му и той отвръща на погледа ми. Има шанс да му се изплъзна. Ако отскоча светкавично, може да го заваря неподготвен и той да не ме хване. Но щом ми минава тази мисъл, вече знам, че няма да успея да го надбягам. Нито пък да го застрелям, защото нямам пистолет.
Затова се завъртам на пети и стрелвам лакът в лицето на Ерик. Улучвам го в брадичката, но не достатъчно силно, че да го извадя от равновесие. Ерик сграбчва лявото ми рамо с една ръка и опира дулото на пистолета в челото ми с другата. Гледа ме отвисоко с подигравателна усмивка.