Посягам към оръжието на Ерик. Толкова съм паникьосана, че едва виждам. Когато вдигам очи, мога да се закълна, че броят на Безстрашните в помещението се е удвоил. Ушите ми пищят от изстрелите и аз се хвърлям на земята, докато всички останали побягват нанякъде. Пръстите ми докосват леко цевта на пистолета и аз потрепервам. Ръцете не ми се подчиняват и не мога да го вдигна от земята.
Някаква тежка ръка ме хваща за раменете и ме запраща към стената. Дясното ми рамо пламва от болка и аз забелязвам емблемата на Безстрашните, татуирана на врата. Тобиас се обръща, закрива ме с тялото си срещу изстрелите и на свой ред стреля.
– Предупреди ме, ако някой идва отзад – вика той.
Поглеждам над неговото рамо и се вкопчвам в ризата му.
Наистина наоколо са се появили още Безстрашни – Безстрашни без сини ленти на ръкава, останали верни на кастата. Моята каста. Моята каста ни се притече на помощ. Как така са останали в съзнание?
Изменниците от Безстрашните се пръскат далече от асансьорите. Те не са подготвени за ответно нападение, не и от всички посоки. Някои от тях отвръщат на огъня, но повечето хукват към стълбището. Тобиас стреля отново и отново, докато куршумите му не свършват и спусъкът започва да щрака с празен звук. Погледът ми е замъглен от сълзи, а ръцете ми не могат да държат пистолета. Крещя през стиснати зъби. Не мога да му помогна. Напълно безполезна съм.
Ерик стене на пода. Все още е жив, поне засега.
Изстрелите постепенно оредяват. Дланите ми са влажни. Червеното, уловено с периферното зрение, подсказва, че са покрити с кръв – кръвта на Ерик. Избърсвам ги в крачолите на панталона и се опитвам да преглътна сълзите. В ушите ми звъни.
– Трис – обръща се към мен Тобиас, – вече може да оставиш ножа.
17
Тобиас ми разказва как е станало всичко при него.
Когато Ерудитите стигнали площадката на стълбището, една от тях не се качила на втория етаж. Вместо това тръгнала към най-високите нива на сградата. Там евакуирала група Безстрашни, верни на кастата – сред които и Тобиас – през пожарния изход, който изменниците от Безстрашните още не били запечатали. Тези верни на кастата Безстрашни се събрали на стълбищната площадка и се разделили на четири групи, които едновременно атакували всички части на стълбището и обградили изменниците на Безстрашните, събрани при асансьорите.
Изменниците не били подготвени за продължителна съпротива. Те очаквали всички, освен Дивергентите, да са припаднали. Затова побягнали.
Жената от Ерудитите, която им помогнала, се казвала Кара. По-голямата сестра на Уил.
+ + +
Със стон оставям ръкавите на якето да се изхлузят от ръцете ми и оглеждам рамото. Под кожата е забит метален диск колкото нокътя на кутрето ми. Около него има цял сноп синкави нишки, сякаш някой е впръскал синя боя в най-тънките вени близо до повърхността на кожата. Мръщя се и се опитвам да извадя диска от рамото си, но ме пронизва остра болка.
Със стиснати зъби пъхам острието на ножа под метала и го избутвам навън. Крещя през зъби, когато болката ме превзема цялата и за миг ми причернява. Въпреки това продължавам да вадя диска, доколкото ми позволяват силите, и накрая той се подава достатъчно от раната, за да го стисна с пръсти. В края на диска има прикачена игла.
Започва да ми се гади, но сграбчвам диска с върховете на пръстите си и дърпам за последно. Този път и иглата излиза от плътта. На дължина е колкото кутрето ми и е изцапана с моята собствена кръв. Не обръщам внимание на червената диря, която се спуска надолу по ръката ми. Вдигам диска и иглата към лампата над умивалника.
Ако съдя по синята боя във вените си и в иглата, явно са ни инжектирали нещо. Но какво? Отрова? Експлозив?
Тръсвам глава. Повечето от нас вече бяха в безсъзнание, така че ако са искали да ни избият, просто трябваше да ни застрелят. Значи, с каквото и да са ни инжектирали, целта им не е била да ни убият.
Някой чука на вратата. Не знам защо му трябва да го прави – все пак се намирам в обществена тоалетна.
– Трис, вътре ли си? – раздава се глухият глас на Юрая.
– Да – провиквам се в отговор.
Сега Юрая изглежда по-добре, отколкото преди час – измил е кръвта от устата и лицето му отчасти е възвърнало цвета си. Внезапно съм поразена от мисълта колко красив е той всъщност – чертите му са симетрични, очите – тъмни и живи, а кожата – бронзово-кафява. Явно открай време е бил красив. Само момчетата, които още от малки са привлекателни, имат такава нахална усмивка.