Той се втурва към мен и предпазливо ме взима в прегръдката си. Въздъхвам облекчено. Досега си въобразявах, че съм достатъчно самостоятелна и повече нямам нужда от брат си. Но вече се съмнявам, че такъв момент изобщо някога ще настъпи. Отпускам се за миг на гърдите му и улавям погледа на Тобиас над неговото рамо.
– Добре ли си? – пита Кейлъб, дръпвайки се леко назад. – Челюстта ти…
– Нищо ѝ няма – отвръщам. – Просто е отекла.
– Разбрах, че са открили цяла група Дивергенти и започнали да ги избиват. Слава богу, че теб не са разкрили.
– Напротив, откриха ме. Но убиха само един от нас – казвам. После притискам пръст между веждите, за да разсея напрежението. – Сега вече съм добре. Ти кога пристигна?
– Преди десетина минути. Доведох и Маркъс – добавя. – Като наш единствен официален лидер той прецени, че мястото му в момента е тук – разбрахме за нападението едва преди час. Един от безкастовите видял Безстрашните да щурмуват сградата и новината се разнесе.
– Маркъс е жив?! – възкликвам. Ние наистина не го видяхме да умира при бягството от базата на Миротворците, но бях почти сигурна, че се е случило точно това. Сега не мога да определя какво точно изпитвам. Изглежда, съм разочарована, защото го мразя заради отношението му към Тобиас. Или пък чувствам облекчение, защото последният от водачите на Аскетите все пак е оцелял? Възможно е да са и двете едновременно.
– Двамата с Питър са успели да се измъкнат и са стигнали пеша до града – казва Кейлъб.
Новината, че Питър е още жив, определено не ми носи облекчение.
– Къде е Питър тогава?
– Там, където може и да се очаква – отвръща Кейлъб.
– При Ерудитите – казвам. Поклащам глава. – Ама че…
Дори не мога да се сетя за достатъчно силна дума, с която да го нарека. Явно трябва да си обогатя речника.
Кейлъб изкривява лице за миг, после кимва и ме докосва по рамото.
– Гладна ли си? Искаш ли да ти донеса нещо?
– Да, моля – отговарям. – Ей сега се връщам. Трябва да си кажа няколко думи с Тобиас.
– Дадено. – Кейлъб стиска ръката ми и се отдалечава. Сигурно отива да се нареди на дългата близо километър опашка в столовата.
Известно време двамата с Тобиас стоим на няколко метра разстояние един от друг. После той бавно тръгва към мен.
– Добре ли си? – пита.
– Ще повърна, ако трябва пак да отговарям на този въпрос – отвръщам. – Нали не се разхождам с куршум в главата? Тогава, значи, съм добре.
– Челюстта ти е толкова отекла, все едно си натъпкала цял хляб в бузата си. Освен това току-що наръга Ерик – отговаря намръщено той. – Не ми ли е позволено в такъв случай да попитам как си?
Въздъхвам. Ще трябва да му кажа за Маркъс, но не искам да е пред толкова много хора.
– Да, добре съм.
Ръката му потрепва, сякаш се кани да ме докосне. После явно се отказва. След това обаче променя решението си, прегръща ме с една ръка и ме придърпва към себе си.
Внезапно ми хрумва занапред да оставя другите да рискуват вместо мен и да започна да се държа като егоист, за да бъда с Тобиас, без да му причинявам болка. В момента единственото ми желание е да заровя лице в гърдите му и да забравя всичко друго.
– Съжалявам, че толкова се забавих, докато те намеря – прошепва в косата ми той.
Въздъхвам и го докосвам по гърба само с върховете на пръстите. Готова съм да остана така, докато не припадна от изтощение, но не бива; невъзможно е.
– Трябва да говоря с теб – казвам, като се дръпвам назад. – Дай да отидем на някое по-тихо място.
Той кимва и ние излизаме от столовата. Единият от двамата Безстрашни, които отминаваме, се провиква:
– О, я виж! Това е Тобиас Итън!
Съвсем съм забравила за разпита и за името, което сега е известно на всички Безстрашни.
– Преди малко видях твоето татенце, Итън! – провиква се другият. – Сега какво, ще се покриеш ли?
Тобиас замръзва с изопнато като тетива тяло, сякаш двамата са насочили пистолет в гърдите му, а не му се присмиват.
– Гледай го, май наистина ще се навре в миша дупка! Бъзльо!
Още няколко души наоколо избухват в смях. Сграбчвам ръката на Тобиас и го повличам към асансьорите, преди да е успял да реагира. Има вид, сякаш всеки момент ще забие юмрук в някого. Дори нещо още по-лошо.
– Точно това исках да ти кажа – пристигнал е заедно с Кейлъб – прошепвам. – Двамата с Питър са се измъкнали от базата на Миротворците и…
– Тогава какво още чакаш? – прекъсва ме той, но не остро. Гласът му сякаш е чуждо тяло, което се носи из въздуха между нас.
– Това не е новина, която може да изтърсиш пред толкова народ в столовата – отговарям.