Прокашлям се.
– Нали си даваш сметка, че си спасил живота ни – казвам. – Ерик постоянно се опитваше да ни надуши.
– Дай да не водим сметка кой чий живот е спасил. – Той задържа погледа си върху мен за няколко секунди.
– И така – продължавам, за да наруша надвисналата тишина, – като разбрахме, че всички останали са в безсъзнание, Юрая тръгна по стълбите да предупреди хората горе, а аз се качих на втория етаж да видя какво става там. При Ерик постоянно водеха Дивергенти с асансьорите и той се опитваше да прецени кои от нас да отведе със себе си. Каза, че имал право да вземе само двама. Не знам защо изобщо му трябваше да взима някой от нас.
– Странно – замислено казва Тобиас.
– Хрумва ли ти нещо по въпроса?
– Допускам, че с иглите са ви инжектирали предавател – започва той, – а газът е бил аерозолен вариант на течността, която настройва мозъка. Но защо, тогава… – Между веждите му се появява дълбока бръчка. – Аха! Тя е приспала всички, за да разбере кои са Дивергентите.
– Според теб само заради това ли са ни вкарали предавателите?
Той поклаща глава и погледът му среща моя. Синьото на очите му е толкова тъмно и така близко, сякаш мога цялата да потъна в него. За миг ми се приисква наистина да го направя, за да се отърва от това място и всичко, което се случва тук.
– Мисля, че и сама вече си се досетила – казва той. – Просто имаш нужда да те опровергая. Но аз не мога да го направя.
– Открили са дълготраен предавател – казвам.
Той кимва.
– И сега всички сме свързани в множествена симулация – добавям. – Или поне толкова, колкото сме нужни на Джанийн, предполагам.
Той отново кимва.
Докато произнасям следващите думи, дъхът излиза пресекливо от устата ми.
– Това вече е наистина зле, Тобиас.
+ + +
В коридора пред залата за разпити той спира и се подпира на стената.
– Значи, ти си нападнала Ерик – казва. – Това по време на нахлуването ли стана? Или когато вече бяхте пред асансьорите?
– Пред асансьорите – отговарям.
– Едно не разбирам – продължава той. – Атаката те е заварила долу. Можеше просто да избягаш. Но вместо това решаваш да отидеш там, където има най-много въоръжени Безстрашни. Бас ловя, че дори не си носела пистолет.
Свивам устни.
– Така ли беше? – настоява той.
– Какво те кара да мислиш, че не съм имала пистолет? – питам свъсено.
– След симулационната атака не можеш дори да пипнеш пистолет – отговаря той. – Сигурно е заради случилото се с Уил, но…
– Това няма нищо общо.
– Наистина ли? – вдига въпросително вежди той.
– Тогава постъпих така, както трябваше.
– Права си. Но въпреки това сега би трябвало да се чувстваш съсипана – казва той и се отделя от стената, за да застане лице в лице с мен. Коридорите на Прямите са широки, достатъчно широки, за да поддържам необходимото разстояние между нас. – Трябваше да останеш при Миротворците. Трябва да стоиш колкото се може по-далече от всичко това.
– Не, не трябваше – отвръщам. – Защо си мислиш, че ти е ясно кое е най-добро за мен? Даже представа нямаш. Аз щях да полудея при Миротворците. Сега… най-накрая пак се чувствам нормално.
– Много странно, защото всъщност се държиш като психопат – срязва ме той. – Постъпката ти вчера изобщо не беше смела. Тя е нещо дори отвъд глупостта. Истинско самоубийство. Не те ли е грижа за собствения ти живот?
– Естествено че ме е грижа – заеквам. – Просто се опитвах да бъда полезна!
В продължение на няколко секунди той само ме гледа втренчено.
– Ти не си обикновен член на Безстрашните – казва накрая с нисък глас. – Но ако искаш да заприличаш на тях, без причина да се хвърляш с главата надолу в опасни и безсмислени операции и да отмъщаваш на врага с риск за живота си, тогава давай. Мислех, че си много повече от това, но изглежда, съм бил в грешка!
Свивам ръце в юмруци и стискам челюсти.
– Не бива да обиждаш Безстрашните – казвам. – Те са те приели като свой, когато не е имало къде да отидеш. Поверили са ти отговорна работа. При тях си срещнал всичките си приятели.
Облягам се на стената със забит в пода поглед. Мраморните плочи навсякъде в Жестоката борса са в черно и бяло; тук просто са подредени в шахматен ред. Ако разфокусирам погледа си, виждам точно онова, в което не вярват Прямите – сиво. Изглежда, и ние двамата с Тобиас не вярваме в него. Определено.
Тялото ми натежава и скелетът едва понася бремето му. Сякаш всеки момент ще се продъня през пода.