– Трис.
Продължавам да гледам втренчено в краката си.
– Трис.
Накрая вдигам очи към него.
– Не искам да те загубя.
Оставаме така още няколко минути. Не казвам гласно за какво си мисля, но той може би има право. Някаква част от мен наистина иска да изчезне и прави всичко възможно да се присъедини към родителите ми и към Уил, за да не усеща повече болката по тях. Част от мен иска да разбере какво има отвъд.
+ + +
– Значи, ти си неин брат? – пита Лин. – Е, вече е ясно на кого са се паднали по-добрите гени.
Разсмивам се, като виждам изражението на Кейлъб – устните му се свиват нацупено и той ококорва очи.
– Кога трябва да се връщате? – питам и го сръгвам с лакът.
Забивам зъби в сандвича, който Кейлъб ми е донесъл след дълго чакане на огромната опашка в столовата. Притеснено ми е, когато той е наблизо, защото в негово присъствие горчивите спомени от живота ми със семейството се смесват с горчивите спомени от живота ми при Безстрашните. Какво ли ще си помисли той за новите ми приятели, за сегашната ми каста? Какво ли ще си помислят хората от моята каста за него?
– Скоро – отвръща Кейлъб. – Не бих искал никой да се тревожи.
– Не знаех, че Сюзън се е прекръстила на „Никой“ – подмятам със закачливо повдигната вежда.
– Ха-ха – отвръща той и ми се изплезва.
Закачките между брат и сестра може и да са нормални при другите, но не и за нас. Аскетите не одобряват нищо, което би могло да притесни другия, включително подигравки и закачки.
Давам си сметка колко сме предпазливи един с друг сега, когато отношенията ни са вече различни – заради живота в новите касти и смъртта на родителите ни. Всеки път, когато го погледна, си давам сметка, че той е единственият ми жив роднина. Затова отчаяно искам да го задържа близо до себе си, да намаля пропастта помежду ни.
– И Сюзън ли е дезертирала от Ерудитите? – пита Лин и нанизва на вилицата си шушулка зелен боб. Юрая и Тобиас още се редят на опашката за обяд, застанали зад десетина от Прямите, чието внимание е прекалено ангажирано с някакъв спор, за да мислят за храна.
– Не, тя е наш съсед още от дете. Аскет е – казвам.
– И ти си се забъркал с нея? – обръща се Лин към Кейлъб. – Не мислиш ли, че е доста глупаво? Когато всичко свърши, вие двамата ще се окажете в различни касти, ще живеете далече един от друг…
– Лин – прекъсва я Марлийн, като я хваща за рамото. – Затвори си устата, моля!
Вниманието ми е привлечено от нещо синьо в другия край на помещението. Кара току-що е влязла. Оставям сандвича си, апетитът ми вече се е изпарил. Свеждам глава. Тя тръгва към най-отдалечения край на столовата, където около няколко маси са насядали бежанци от Ерудитите. Повечето от тях са заменили сините дрехи с черно-бели, но все още носят очила. Опитвам да се съсредоточа върху разговора с Кейлъб, но и той е вперил поглед в Ерудитите.
– Не мога да се върна обратно при Ерудитите, също като тях – казва той. – Когато всичко свърши, аз няма да имам своя каста.
За първи път забелязвам как се натъжава, когато говори за Ерудитите. Досега не съм си давала сметка колко трудно е било за него решението да напусне кастата.
– Може да отидеш и да седнеш с тях – казвам, посочвайки с глава бежанците от Ерудитите.
– Не ги познавам. – Той вдига рамене. – Не помниш ли, че бях при тях само месец?
Юрая намръщен стоварва подноса с храна върху масата.
– На опашката чух да говорят за разпита на Ерик. Изглежда, той нищо не знае за плановете на Джанийн.
– Какво?! – Лин изпуска вилицата в чинията. – Как е възможно?
Юрая свива рамене и сяда.
– Не съм изненадан – обажда се Кейлъб.
Всички го зяпват.
– Какво толкова казах? – изчервява се той. – Щеше да е глупаво да довери плановете си на един-единствен човек. Много по-разумно е да разкриеш само малка част на всеки от хората, с които работиш. И ако някой от тях те предаде, загубите ще са незначителни.
– Аха – вметва Юрая.
Лин вдига вилицата и продължава да се храни.
– Дочух, че Прямите приготвят сладолед – обажда се Марлийн и се обръща да огледа опашката. – Един вид компенсация – гадно е, че ни атакуваха, но поне да хапнем десерт.
– Е, това вече ми оправи настроението – сухо подмята Лин.
– Едва ли ще е толкова добър като тортата на Безстрашните – скръбно добавя Марлийн. Въздъхва и кичур от сиво-кафявата ѝ коса пада пред очите.
– Ние правим страхотна торта – обръщам се към Кейлъб.
– Ние пък имаме газирани напитки – отговаря той.
– А имате ли тераса, която гледа над подземна река? – включва се Марлийн и чупи вежди. – Или пък стая, където се изправяш срещу всичките си кошмари наведнъж?