– Не – отговаря Кейлъб. – И ако трябва да съм съвсем честен, много се радвам, че е така.
– Пъз-льо – пропява Марлийн.
– Ама как така кошмари наведнъж? – повтаря Кейлъб със светнал поглед. – Как действа това? Искам да кажа, компютър ли произвежда кошмарите, или те са плод на мозъчната дейност?
– Боже! – Лин оборва глава върху ръцете си. – Пак се започва.
Марлийн се впуска в описание на симулациите, а аз се оставям гласовете им да ме носят и опразвам главата си, докато довършвам сандвича. После, въпреки тропането на приборите и жуженето на стотици разговори около мен, полагам глава на масата и заспивам.
18
– Запазете тишина всички!
Джак Канг вдига ръце и насъбралото се множество утихва. За това определено се иска талант.
Стоя сред тълпа Безстрашни, пристигнали със закъснение, когато вече не са останали свободни места за сядане. Кратко проблясване привлича погледа ми – светкавица. Определено не е най-подходящото време за среща в зала, която има дупки вместо прозорци, но това е най-просторното помещение в сградата.
– Знам, че много от вас са объркани и потресени от вчерашните събития – започва Джак. – Изслушах множество доклади, представящи случилото се от различна гледна точка, и успях да си съставя мнение кое е ясно и кое изисква допълнително разследване.
Прибирам мократа си коса зад ушите. Събудих се десет минути преди началото на срещата и се втурнах право към душовете. Сега, макар да съм все още изтощена, се чувствам по-будна и нащрек.
– Това, което според мен изисква допълнително разследване – продължава Джак, – са Дивергентите.
Изглежда изморен – има тъмни кръгове под очите, а косата му стърчи във всички посоки, сякаш я е скубал цяла нощ. Въпреки задуха в залата, носи риза с дълги ръкави, които се закопчават на китките – явно е бил разсеян, когато се е обличал тази сутрин.
– Ако тук има Дивергенти, моля да пристъпят крачка напред, за да изложат своята гледна точка.
Поглеждам крадешком към Юрая. Това ми намирисва на опасност. От мен се очаква да крия, че съм Дивергент. Издам ли се, това означава смърт. Но вече няма смисъл да прикривам този факт – те знаят всичко за мен.
Тобиас първи излиза. Той се раздвижва в тълпата и започва да си проправя с рамо път напред. Когато му освобождават място да мине, тръгва право към Джак Канг с изправени рамене.
Аз също се раздвижвам, мърморейки „Извинете!“ на хората пред мен. Те се дръпват стреснато, сякаш току-що съм ги заплашила да ги наплюя с отрова. Още неколцина тръгват напред; облечени са в черно-бялата униформа на Прямите, но не са много. Сред тях е и момичето, на което помогнах.
Въпреки лошата слава на Тобиас сред Безстрашните в момента и независимо че моето ново прозвище е Онази-която-наръга-Ерик, не ние предизвикваме най-голям интерес сред насъбралите се. А Маркъс.
– И ти ли, Маркъс?! – обръща се към него Джак, когато Маркъс стига средата на залата и застава върху по-ниското блюдо на везните от емблемата на Прямите.
– Да – отвръща той. – Разбирам твоята загриженост, както и загрижеността на всички тук. Допреди седмица никой от вас не беше чувал за Дивергентите. Сега знаете само, че те са имунизирани срещу нещо, на което вие сте податливи и това ви плаши. Искам да ви уверя, че няма от какво да се страхувате, поне доколкото това засяга всички нас.
Докато говори, той накланя глава и вдига вежди в знак на съчувствие и солидарност. Сега разбирам защо някои хора го харесват. Умее да създава усещането, че ако се оставиш в неговите ръце, ще има грижата всичко да е наред.
– Според мен е съвсем ясно, че Ерудитите са ни нападнали, за да открият кои са Дивергенти – казва Джак. – Известно ли ти е защо искат да разберат това?
– Не – отвръща Маркъс. – Вероятно са целели просто да ни идентифицират. Тази информация ще им бъде от полза, ако имат намерение отново да използват симулация.
– Не това е била целта им. – Думите се изплъзват от устата ми още преди да съм решила да говоря. Гласът ми прозвучава високо и пискливо в сравнение с гласовете на Маркъс и Джак, но вече е прекалено късно да си връщам думите назад. – Те искаха да ни убият. Те ни избиват отдавна, много преди всичко това да се случи.
Веждите на Джак се събират на челото. Дочувам слабо трополене – стотици дъждовни капки се посипват върху покрива. Залата притъмнява, сякаш реагира на мрачните ми думи.