„Невъзможно е да атакуваме без помощта на Прямите – мисля си. Освен ако безкастовите не са на наша страна.“
19
Същия следобед се присъединявам към група Прями и Безстрашни, които почистват натрошените стъкла във фоайето. Съсредоточавам се в движението на метлата и не отклонявам очи от праха, който се събира между парчетата счупено стъкло. Мускулите ми първи си припомнят познатите движения, но всеки път, когато погледна надолу, виждам не черния мраморен под, а прости бели плочки и долната част на светлосива стена; виждам кичурите руса коса, които майка ми е подрязала, и огледалото, скрито на сигурно място зад подвижния панел.
Тялото ми омеква и аз се подпирам на дръжката на метлата, за да не се свлека на пода.
Една ръка докосва рамото ми и аз рязко се дръпвам. Това обаче е просто едно момиче от Прямите – почти дете. Тя гледа нагоре към мен с широко ококорени очи.
– Добре ли си? – пита с висок и още неоформен глас.
– Добре съм – отвръщам. Прекалено рязко. После бързам да се поправя. – Само съм малко уморена. Благодаря.
– Според мен лъжеш – казва тя.
Забелязвам превръзката, която се подава изпод ръкава ѝ, вероятно покрива раната от иглата. Само при мисълта, че това малко момиче може да бъде подложено на симулация, ми се повдига. Дори не съм способна да я погледна в очите. Извръщам се.
И тогава ги виждам: отвън един изменник от Безстрашните подкрепя жена с окървавен крак. Забелязвам сивите кичури в косата на жената, връхчето на орловия нос на мъжа и синята лента на изменник на Безстрашните, завързана високо под рамото. Разпознавам и двамата. Тори и Зийк.
Тори се опитва да ходи, но единият ѝ крак се влачи безполезен отзад. По-голямата част от бедрото ѝ е превързана с мокър тъмен парцал.
Прямите спират да метат и ги зяпват. Охраната от Безстрашни, която стои близо до асансьорите, се втурва към изхода с насочено оръжие. Моите колеги по метла се отдръпват от пътя им, но аз оставам на място. Усещам как ме залива гореща вълна, докато Зийк и Тори наближават.
– Те изобщо въоръжени ли са? – обажда се някой.
Тори и Зийк стигат до мястото, където доскоро стоеше вратата, и той вдига свободната си ръка при вида на редицата Безстрашни с насочено оръжие. С другата продължава да прикрепва Тори през кръста.
– Тя има нужда от медицинска помощ – казва Зийк. – Незабавно.
– Защо трябва да оказваме медицинска помощ на един изменник? – обажда се иззад пушката мъж от Безстрашните с щръкнала руса коса и пробита от два пиърсинга устна. На едната му ръка под лакътя има оцветен със синя боя участък.
Тори простенва и аз се промъквам между двама от охраната на Безстрашните, за да стигна до нея. Тя отпуска лепкавата си от кръв ръка в моята. Зийк със сумтене я полага внимателно на земята.
– Трис – някак замаяно произнася той.
– Най-добре отстъпи назад, момиче – настоява Безстрашния с щръкналата коса.
– Няма – отвръщам. – А вие свалете оръжието.
– Нали ти разправях, че Дивергентите са откачени – промърморва един от останалите Безстрашни към жената до себе си.
– Не ме е грижа, дори ако я качите горе и я завържете за леглото, за да не ви застреля – намръщено казва Зийк. – Но не я оставяйте да ѝ изтече кръвта във фоайето на централата на Прямите!
Най-накрая неколцина от Безстрашните пристъпват напред и вдигат Тори.
– Къде трябва… да я отнесем? – пита един от тях.
– Намерете Хелена, медицинска сестра от Безстрашните – отговаря Зийк.
Мъжете кимват и понасят Тори към асансьорите. Погледите ни със Зийк се срещат.
– Какво стана? – питам.
– Изменниците на Безстрашните ни разкриха, че шпионираме – отвръща той. – Тори опита да се измъкне, но я простреляха, докато бягаше. Помогнах ѝ да се добере дотук.
– Добре скалъпена история – обажда се Безстрашният с русата коса. – Искаш ли да я повториш, но след като ти инжектират серума на истината?
Зийк свива рамене.
– Дадено. – После драматично протяга напред двете си ръце, събрани в китките. – Давай, водете ме, щом толкова ви се иска.
Но тогава нещо зад мен привлича вниманието му и той тръгва натам. Виждам Юрая да изскача ухилен от асансьора.
– Носят се слухове, че си мръсен изменник – провиква се той.
– Карай да върви – отвръща Зийк.
Те се вкопчват в прегръдка, която ми се вижда толкова силна, че чак болезнена, тупат се по гърбовете и се смеят, опрели свити в юмруци ръце.
+ + +
– Не мога да повярвам, че не сте ни казали – нарежда Лин, клатейки глава. Тя седи на масата срещу мен с кръстосани ръце, единият ѝ крак е подвид под нея.