– За нея и без това наоколо има достатъчно информация – казва Лин. – Например колко от нашите са тук или пък колко от нас не ги лови симулация.
– Ти не я видя, докато ми разказваше защо напуска Ерудитите – контрира Зийк. – Аз ѝ вярвам.
Кара и Кристина стават и излизат от залата.
– Ей сега се връщам – казвам. – Трябва да отскоча до тоалетната.
Изчаквам, докато вратата се затвори зад Кара и Кристина, после тръгвам на прибежки след тях. Отварям бавно една от вратите, за да не скърца, после внимателно я притварям след себе си. Озовавам се в мрачен коридор, из който вони на сметище – явно тук са шахтите за смет на Прямите.
Дочувам женски гласове иззад ъгъла и се прокрадвам към края на коридора, за да разбера за какво говорят.
– Просто не понасям присъствието ѝ тук – ридае едната. Кристина. – Все си представям… какво е сторила… Не разбирам как е била способна на такова нещо.
От риданията на Кристина ми идва да се пръсна по шевовете. Кара не отговаря веднага.
– Аз обаче я разбирам – казва най-накрая тя.
– За кое? – изхълцва Кристина.
– Трябва да разбереш – ние сме научени да виждаме нещата в тяхната логическа последователност – продължава Кара. – Затова недей да мислиш, че съм коравосърдечна. Но това момиче сигурно е било изплашено до смърт. В този момент тя определено не е могла да направи разумна преценка на ситуацията, дори да допуснем, че по принцип е способна на такова нещо.
Ококорвам очи. „Ама че…“ – прехвърлям наум краткия списък с обидни думи, които знам, преди да се заслушам отново.
– Симулацията не е позволявала да говори разумно с него и когато той е заплашил живота ѝ, тя е реагирала така, както са я обучили Безстрашните: стреляла е на месо.
– Какво искаш да кажеш с това? – горчиво я прекъсва Кристина. – Нали не намекваш, че трябва да забравим случилото се само защото в него има желязна логика?
– Разбира се, че не – отвръща Кара. Гласът ѝ потрепва – съвсем леко – тя отново повтаря, този път по-тихо: – Разбира се, че не.
После кашля, за да прочисти гърлото си.
– Няма как да избегнеш присъствието ѝ, затова искам поне малко да те облекча. Не си длъжна да ѝ прощаваш. Честно казано, не разбирам защо изобщо си се сприятелила с нея. Тя открай време ми се вижда особнячка.
Напрегнато очаквам Кристина да се съгласи с нея, но за моя изненада – и облекчение – тя не го прави.
Тогава Кара продължава:
– Както и да е. Не си длъжна да ѝ прощаваш, но трябва да проумееш, че е постъпила така не от зла умисъл, а от страх. Затова може спокойно да я гледаш в очите, без да ти се иска да я фраснеш в прекалено дългия нос.
Ръката ми автоматично посяга към носа. Кристина слабо се засмива, което ми действа като здрав ритник в корема. Връщам се обратно в Сборния пункт.
Макар Кара да се изказа доста грубо за мен – а бележката за носа си беше направо удар под кръста – все пак съм ѝ благодарна за думите.
+ + +
Тобиас се появява от някаква врата, скрита зад дълга бяла драперия. Той раздразнено отмества завесата пред себе си, насочва се към нас и сяда до мен на масата в Сборния пункт.
– Канг ще се срещне с представител на Джанийн Матюс в седем сутринта – обявява той.
– Представител ли? – пита Зийк. – Значи, тя няма да дойде лично?
– Точно така. Нито ще се появи на открито, където може да стане лесна мишена за гневна въоръжена тълпа – подсмихва се Юрая. – Иска ми се да беше опитала, ама къде ти.
– Канг Великолепни няма ли поне да вземе ескорт от Безстрашните? – обажда се Лин.
– Ще го направи – отговаря Тобиас. – Взима няколко доброволци от по-възрастните. Бъд каза, че ще си държи ушите отворени и после ще докладва.
Поглеждам го намръщено. Откъде има цялата тази информация? И защо, след като две години е отказвал да стане един от лидерите на Безстрашните, сега се държи точно като такъв?
– Предполагам, че основният въпрос сега е – започва Зийк, сключвайки ръце върху масата, – какво би казала ти на тази среща, ако беше Ерудит.
Всички погледи се насочват към мен. В очакване.
– Моля?! – питам недоумяващо.
– Ти си Дивергент – уточнява Зийк.
– Тобиас също.
– Така е, но той няма наклонности за Ерудит.
– А ти откъде знаеш, че аз имам?
Зийк вдига рамене.
– Така ми се струва. На вас не ви ли се струва така?
Юрая и Лин потвърждават. Устата на Тобиас се извива, сякаш се кани да се усмихне, но каквото и да е това, той го потиска. Стомахът ми натежава, сякаш е пълен с камъни.
– Последният път, когато проверих, мозъците на всички ви функционираха нормално – отсичам. – Затова вие също можете да разсъждавате като Ерудити.