Вече почти се страхувам от него. Не знам какво да кажа или да направя пред лицето на тази внезапна промяна. Той стои пред мен, но под познатата външност клокочи и се надига нещо друго; също като моята жестока половина. И в двама ни кипи битка. Понякога само благодарение на това сме живи. Друг път то заплашва да ни унищожи.
– Нищо – отвръщам.
Асансьорът сигнализира, че е пристигнал на етажа. Тобиас влиза вътре, натиска бутона ЗАТВОРИ и вратата се плъзва между нас. Забивам поглед в издрасканата ѝ повърхност и се опитвам да осмисля случилото се през последните десет минути.
„На това трябва да се сложи край“, каза той. „Това“ са присмехът и подигравките след разпита, в който призна, че се е присъединил към Безстрашните, за да избяга от баща си. А после преби Маркъс – публично, така че всички Безстрашни да го видят.
Защо? За да си върне честта ли? Едва ли. Всичко беше твърде преднамерено, за да е така.
+ + +
Вървейки обратно към столовата, срещам един от Прямите, който прикрепя Маркъс по коридора към тоалетните. Маркъс пристъпва бавно, но не е превит, което ме навежда на мисълта, че Тобиас не го е наранил сериозно. Гледам как вратата се затваря след него.
Съвсем бях забравила за онова, което чух в лагера на Миротворците – за информацията, заради която баща ми е пожертвал живота си. Поне така се предполага, напомням си. Може би не е особено разумно да се доверявам на Маркъс. Заричам се повече да не го питам за това.
Мотая се пред тоалетните, докато Прямият не излиза, и после се вмъквам вътре, преди вратата да се е затворила докрай. Маркъс седи на пода до един от умивалниците и притиска купчина хартиени кърпи към устата си. Никак не е доволен да ме види.
– Какво, дойде да злорадстваш ли? – посреща ме той. – Махай се!
– Не съм тук да злорадствам – отвръщам.
За какво дойдох всъщност?
Той ме поглежда въпросително.
– Е?!
– Мислех да ти напомня нещо – казвам. – Каквото и да искаш от Джанийн, няма да успееш да го постигнеш сам, нито пък само с помощта на Аскетите.
– Аз пък си мислех, че сме приключили с този въпрос. – Гласът му звучи глухо иззад купчината хартиени кърпи. – Самата идея, че ти можеш да ми помогнеш…
– Не знам откъде идва заблудата ти, че съм негодна и безполезна, но си я избий от главата – казвам рязко. – Повече няма да го повтарям. Искам да ти кажа само едно – вече знаеш при кого да отидеш, когато ти се проясни главата и осъзнаеш колко тъп си бил, че да не схванеш сам цялата схема.
Напускам тоалетната в мига, когато Прямият се връща с торбичка лед.
21
Стоя пред умивалниците в дамската тоалетна на току-що преотстъпения на Безстрашните етаж. Пистолетът тежи върху дланта ми. Лин го остави там преди няколко минути. Видя ми се объркана, че не го поемам с ръка, а гледам да го сложа някъде другаде – я в кобура, я затъкнат в колана на джинсите. Оставих я без обяснения и нахлух в тоалетната, преди да изпадна в паника.
„Не се дръж като идиотка.“ Не знам какво бих правила без пистолет. Ще е същинска лудост. Значи, трябва да реша този проблем. Точно това се опитвам да направя през последните пет минути.
Най-напред обвивам около ръкохватката кутрето, после безименния пръст, след това и останалите. Тежестта на оръжието ми е близка. Показалецът ми се плъзва върху спусъка. Издишвам.
Започвам да вдигам полека пистолета, хванала съм го с две ръце, за да е стабилен. Държа го далече от тялото си, ръцете ми са изпънати напред – така ме учеше Фор, когато това беше единственото му име. Използвах същото оръжие, за да защитя баща си и брат си от контролираните от симулацията Безстрашни. То ми помогна да спра Ерик, когато се канеше да застреля Тобиас в главата. Това не е въплъщение на злото, а просто средство.
Долавям някакво движение в огледалото и преди да се усетя, поглеждам отражението си. „Значи, така съм изглеждала в неговите очи – мисля си. – Такава ме е видял, преди да го застрелям.“
Стенейки като ранено животно, оставям пистолета да се изплъзне от ръцете ми и ги увивам около тялото си. Знам, че ако се разплача, ще ми олекне, но не мога да накарам сълзите да потекат. Само се свивам на пода и втренчвам поглед в белите плочки. Не мога да го направя. Не съм способна да взема пистолета с мен.
Изобщо не трябва да тръгвам дори. Но въпреки това ще го направя.
– Трис? – някой чука отвън. Надигам се с отпуснати ръце, когато вратата се открехва със скърцане на няколко сантиметра и Тобиас пристъпва вътре. – Зийк и Юрая ми казаха, че ти също се каниш да подслушваш по време на срещата на Джак – казва той.