– О!
– Истина ли е?
– Защо да ти казвам? Ти не споделяш нищо с мен за твоите планове.
Той въси правите си вежди.
– Какви ги приказваш?
– Говоря за това, че смля Маркъс от бой пред очите на всички Безстрашни без никаква видима причина. – Тръгвам към него. – Но въпреки това е имало причина, нали? Защото ти изобщо не беше заслепен от ярост, нито пък той те предизвика с нещо. Трябва да има друга причина.
– Трябваше да докажа на Безстрашните, че не съм страхливец – отговаря той. – Толкоз. Само заради това беше всичко.
– Защо трябваше… – започвам.
Защо му е трябвало на Тобиас да се доказва пред Безстрашните? Единственото обяснение е, че е искал да си върне авторитета пред тях. А това му е необходимо, ако има намерение да стане един от техните лидери. Припомням си гласа на Евелин, който се носи сред мрака на убежището на безкастовите: „Предлагам занапред да си спечелиш влияние“.
Той иска Безстрашните да се съюзят с безкастовите и си дава сметка, че единственият начин това да стане, е като го уреди сам.
Защо не е искал да сподели това намерение с мен, си остава необяснима загадка. Преди да успея да го попитам обаче, той заговаря пръв:
– Е, ще отидеш ли с тях на срещата, или не?
– Какво значение има?
– Безпричинно се излагаш на опасност – отговаря той. – Както когато се хвърли да се биеш срещу Ерудитите само с едно джобно ножче.
– Имам причина. При това много основателна. Няма как да разберем какво става, ако не подслушаме срещата. А ние непременно трябва да знаем какво става.
Той кръстосва ръце на гърдите. Няма вид на канара, каквито са повечето момчета от Безстрашните. Някои момичета може да се заядат за това колко са щръкнали ушите му или как краят на носа му се извива надолу, но аз…
Овладявам се, преди да довърша мисълта. Той е дошъл тук да ме назидава. Той има тайни от мен. Каквито и да са отношенията ни, точно сега не мога да си позволя да бленувам за него. Така ще ми е много по-трудно да довърша започнатото. А в момента най-важното е да разбера какво Джак Канг има да казва на Ерудитите.
– Вече не подстригваш косата си късо като Аскетите – казвам. – Искаш още повече да заприличаш на един от Безстрашните, така ли?
– Не сменяй темата – отвръща той. – Вече имаме четирима души, които ще подслушват срещата. Няма нужда и ти да си там.
– Защо толкова настояваш да остана? – повишавам тон. – Аз не съм от хората, които просто си налягат парцалите и чакат другите да свършат всичко вместо тях.
– Тъй като си от хората, които, изглежда, не ценят високо собствения си живот… Нито си способна да вдигнеш пистолета и да стреляш… – Той се навежда към мен. – Затова трябва да си налягаш парцалите и да оставиш другите да свършат цялата работа.
Тихият му глас вибрира около мен като втори пулс. В ушите ми отново и отново звучат думите „не ценят високо собствения си живот“.
– И сега какво ще направиш? – питам. – Ще ме заключиш в тоалетната ли? Защото само така ще ме спреш да не тръгна с останалите.
Той опира ръка в челото си и я оставя да се плъзне по бузата. Досега не съм виждала лицето му толкова изпито.
– Нямам намерение да те спирам. Себе си искам да овладея – казва. – Но ако ти смяташ да се държиш безразсъдно, не можеш да ми забраниш да бъда до теб.
+ + +
Още е тъмно, но постепенно се развиделява, когато стигаме моста – на две нива с каменни стълбове във всеки край. Спускаме се по стълбите към една от каменните колони и безшумно припълзяваме до коритото на реката. Огромните локви, останали сред тинята, проблясват под първите слънчеви лъчи. Слънцето се показва над хоризонта. Вече трябва да сме на позиция.
Юрая и Зийк са в сградите от другата страна на моста, за да имат добра видимост към нас и да ни прикриват от разстояние. Тяхната позиция е по-добра от тази на Шона и Лин. Шона дойде само защото Лин я помоли, въпреки избухването в Сборния пункт.
Лин поема първа – опряла е гръб в камъка, докато се придвижва сантиметър по сантиметър към основите на долното ниво на моста. Аз вървя подир нея, Шона и Тобиас ме следват. Мостът стои върху четири извити метални дъги, които го свързват с каменната стена и с лабиринт тесни подпорни греди под долното ниво. Лин се провира под една от тези метални дъги, бързо се покатерва нагоре и оставя под себе си подпорните греди, докато напредва към средата на моста.
Пускам Шона да мине пред мен, защото не мога да се катеря толкова бързо. Лявата ми ръка трепери, когато се опитвам да се закрепя на металната дъга. Усещам студената ръка на Тобиас върху кръста си, която ми помага да запазя равновесие.