– Доколкото схващам, си се опитвала да влезеш, а не да шпионираш – казвам. Тя отбягва погледа ми.
– Мислех, че ще е по-… целесъобразно, ако Джанийн Матюс не преживее още дълго.
Долавям някаква стръвност в изражението ѝ; същото усетих и докато ми разказваше за брат си в задната стаичка на ателието за татуировки. Преди симулационната атака бих нарекла това жажда за справедливост, даже стръв за отмъщение, но сега разпознавам без колебание жаждата за кръв. Това ме плаши, но аз я разбирам. А това сигурно би трябвало да ме плаши още по-силно.
– Ще свикам срещата – обажда се Тори.
+ + +
Безстрашните са се струпали в празното пространство между редиците двуетажни легла и вратите, които са здраво залостени с увити около дръжките усукани чаршафи – най-добрият катинар, който Безстрашните могат да направят с подръчни средства. Не се съмнявам, че Джак Канг ще приеме условията на Джанийн. Значи, ние вече не сме в безопасност тук.
– Какви бяха нейните условия? – пита Тори. Седи на стол между няколко двуетажни легла, раненият ѝ крак е изпънат напред. Обръща се към Тобиас, но неговите мисли явно се реят някъде другаде. Подпрял се е на едно от леглата със скръстени на гърдите ръце и е забил поглед в пода.
Прочиствам гърлото си, преди да отговоря.
– Тя имаше три условия. Ерик да бъде върнат на Ерудитите. Имената на всички, които не са улучени от иглите със симулационния серум, да им бъдат дадени. И да откарат Дивергентите в централата на Ерудитите.
Поглеждам към Марлийн. Тя отвръща на погледа ми с малко тъжна усмивка. Сигурно се тревожи за Шона, която все още е при лекаря на Ерудитите. Лин, Хектор, родителите им и Зийк са с нея.
– Ако Джак Канг сключи сделка с Ерудитите, не можем да останем повече тук – казва Тори. – Въпросът е къде да отидем обаче.
Мисля за петното кръв върху ризата на Шона и закопнявам за овощните градини на Миротворците, за шума на вятъра в листата, за грапавата кора под дланите си. И през ум не ми е минавало, че ще тъгувам за това място. Изобщо не вярвах, че то е моето място.
Притварям за кратко очи. Когато ги отварям, вече отново съм се върнала към реалността и градините на Миротворците са само мираж.
– У дома – обажда се Тобиас, вдигайки най-накрая глава. Всички се заслушват в това, което има да каже. – Трябва да си върнем онова, което ни принадлежи. Можем да извадим от строя охранителните камери в централата на Безстрашните, така че Ерудитите да не ни усетят. Трябва да се върнем у дома.
Някой се провиква одобрително и други гласове се присъединяват към него. Безстрашните така решават всичко – с клатене на глава и викове. В такива моменти вече не сме отделни личности. Превръщаме се в част от един общ разум.
– Преди това обаче трябва да решим какво да правим с Ерик – обажда се Бъд, който навремето работеше с Тори в ателието за татуировки, а сега стои зад стола ѝ, опрял ръце на облегалката. – Дали да го оставим на Ерудитите, или да го екзекутираме.
– Ерик е един от Безстрашните – намесва се Лорън, играейки с халката в устната си. – Това означава, че ние решаваме съдбата му. Не Прямите.
Крясъкът се изтръгва от тялото ми по своя воля и се слива с одобрителните викове на останалите.
– Според законите на Безстрашните единствено лидерите могат да изпълняват смъртните присъди. Но всичките петима бивши водачи са изменници – взима думата Тори. – Затова е време да изберем нови. Според закона те трябва да са повече от един и да са нечетна бройка. Който има предложение, нека го каже и ще гласуваме, ако се налага.
– Ти! – провиква се някой.
– Добре – казва Тори. – Друг?
Марлийн свива дланите си на фуния пред устата и се провиква:
– Трис!
Сърцето ми започва да блъска в гърдите. За моя голяма изненада никой не се смее, нито се чува неодобрително мърморене. Вместо това неколцина кимват одобрително също като при споменаването на Тори. Оглеждам лицата на насъбралите се и забелязвам Кристина. Тя стои със скръстени ръце и изобщо не реагира на предложението.
Питам се как ли изглеждам в техните очи. Сигурно виждат човек, какъвто аз не съм. Някой способен и силен. Някой, който аз не мога да бъда; някой, който мога да бъда.
Тори потвърждава предложението на Марлийн с кимване и оглежда тълпата в очакване на други кандидатури.
– Харисън – обажда се някой. Нямам представа кой е Харисън, докато един от Безстрашните не удря ухилен по рамото мъж на средна възраст с вързана на конска опашка руса коса. Разпознавам го – той ме нарече „момиченце“, когато Зийк и Тори се върнаха от централата на Ерудитите.