Известно време Безстрашните мълчат.
– Аз предлагам Фор – нарушава тишината Тори.
Никой не изразява несъгласие с изключение на неколцина, които сърдито мърморят под нос в дъното на помещението. Вече никой не го нарича страхливец, не и след като преби Маркъс в столовата. Питам се как ли биха реагирали, ако знаеха, че това е било много добре обмислен ход.
Сега той вече може да получи онова, към което се стреми. Освен ако аз не застана на пътя му.
– Трябват ни само трима водачи – казва Тори. – Налага се да гласуваме.
На никого не би хрумнало да даде гласа си за мен, докато не спрях симулационната атака. Сигурно и след това нямаше да ме зачитат особено, ако не бях наръгала Ерик и не се бях скрила под моста по време на срещата между Прями и Ерудити. Колкото по-безразсъдна ставам, толкова повече расте популярността ми сред Безстрашните.
Тобиас ме поглежда. Няма как да стана лидер на Безстрашните, защото той е прав – аз не съм една от тях, аз съм Дивергент. Аз мога да бъда каквато си поискам. Или да реша да не съм това. Ето защо трябва да стоя настрана.
– Не – казвам. После правя пауза и повтарям по-високо: – Не се налага да гласувате. Аз се оттеглям.
Тори ме поглежда с високо вдигнати вежди.
– Сигурна ли си, Трис?
– Да – отвръщам. – Не го искам. Убедена съм.
Тогава, без пререкания и церемониалности, Тобиас е избран за лидер на Безстрашните. А аз – не.
23
Няма и десетина секунди, откакто сме избрали новите си лидери, когато нещо започва да звъни – един дълъг сигнал и два къси. Тръгвам по посока на звука, ослушвам се, обърната с ухо към стената, и забелязвам от тавана да виси високоговорител. В другия край на помещението има още един.
Над нас се разнася гласът на Джак Канг.
– До всички обитатели на централата на Прямите, внимание! Преди няколко часа се срещнах с представител на Джанийн Матюс. Той ми даде да разбера, че ние, Прямите, сме в най-неизгодна позиция и оцеляването ни зависи от Ерудитите. Недвусмислено ми беше казано, че ако искам моята каста да остане свободна, ще трябва да изпълня няколко условия.
Впервам смаяно очи във високоговорителя. Едва ли би трябвало да съм изненадана, че лидерът на Прямите е толкова откровен, но въпреки това не очаквах публично изявление.
– За да спазим тези условия, приканвам всички да се съберат в Сборния пункт и да докладват дали имат имплант, или не – продължава той. – Освен това Ерудитите настояват да им бъдат предадени всички Дивергенти. Не зная каква е целта на това условие.
Гласът му звучи равнодушно. Пораженчески. „Е, той наистина е победен – мисля си. – Защото е твърде слаб да отстоява своите позиции.“
За разлика от Безстрашните Прямите не биха се хвърлили в битка. Още по-малко, ако предварително е обречена на провал.
Понякога имам чувството, че всяка от кастите ми преподава определен урок, а аз ги трупам в ума си като в учебник, за да мога с тяхна помощ да се оправям някак в този свят. Винаги има какво да се научи; винаги има нещо важно, което трябва да се проумее.
Изявлението на Джак Канг приключва със същия сигнал, с който е започнало. Безстрашните се засуетяват из помещението, мятайки трескаво вещите си в раниците. Няколко млади мъже смъкват чаршафените примки от вратите, крещейки името на Ерик. Нечий лакът ме притиска към стената и на мен не ми остава нищо друго, освен да стоя и да наблюдавам нарастващата суматоха.
От друга страна, за разлика от Прямите, Безстрашните не знаят как да запазят хладнокръвие и да преценяват трезво.
+ + +
Безстрашните са се събрали в кръг около стола за разпити, а на него е Ерик. Видът му е по-скоро като на мъртъв, отколкото на жив човек. Седи отпуснат и прегърбен, по бледото чело лъщи пот. Той гледа Тобиас изпод вежди с наведена глава и клепачите му са почти залепени за челото. Опитвам се да не го изпускам от очи, но неговата усмивка и това как дупките от пиърсинг се разширяват при всяко разтегляне на устните е почти непоносима гледка.
– Аз ли да изредя всички твои престъпления, или предпочиташ сам да ни ги кажеш? – започва Тори.
Дъждът блъска в едната от стените на сградата и по нея шуртят потоци. Събрали сме се в залата за разпити на последния етаж в Жестоката борса. Следобедната буря тук се чува по-силно. Всеки тътен и всяко проблясване на светкавица карат космите на врата ми да настръхват, сякаш по кожата ми пробягва електричество.