Кара ме забелязва, хваща ме за ръката и ме дръпва настрани.
– Къде отивате всички?
– В централата на Безстрашните. – Опитвам да освободя ръката си, но тя не ме пуска. Избягвам да я погледна в очите. Точно сега нямам сили за това. – Върви при Миротворците – продължавам. – Те обещаха да дадат подслон на всички нуждаещи се. Тук не си в безопасност.
Тя ме пуска и почти ме блъска далече от себе си.
Отвън земята е хлъзгава под подметките на кецовете ми, а торбата с моите вещи ме удря ритмично по гърба, когато забавям темпото. Дъждът се сипе по главата и гърба ми. Краката ми шляпат в локвите и крачолите ми подгизват до коленете.
Вдишвам мириса на мокър паваж и се преструвам, че това е единственото, което има значение сега.
+ + +
Стоя край парапета над бездната. Водата се разбива в стената под мен, но пръските не стигат достатъчно високо, че да измокрят обувките ми.
На стотина метра от мен Бъд раздава пушките за пейнтбол. Някой друг разпределя топчетата с боя. Скоро всички потайни кътчета из централата на Безстрашните ще бъдат украсени с разноцветни бои, които ще покрият обективите на охранителните камери.
– Ей, Трис – подмята Зийк, заставайки до мен край парапета. Очите му са зачервени и подпухнали, но устните му са извити в лека усмивка.
– Здрасти. Значи успяхте?
– Аха. Изчакахме, докато състоянието на Шона се стабилизира, после я пренесохме тук. – Той разтрива очите си с юмрук. – Не исках да я местя, но… вече не беше в безопасност при Прямите. Ясно като бял ден.
– Как е тя?
– Знам ли. Ще оживее, но сестрата мисли, че ще остане парализирана от кръста надолу. Това за мен не е проблем, но… – Той повдига рамо. – Как ще бъде от Безстрашните, щом няма да ходи?
Впивам поглед в отсрещната стена на Ямата, където няколко деца на Безстрашните се гонят нагоре-надолу по пътеката и мятат топчета с боя по скалата. Едно от тях се препъва и се просва с вик върху камъните.
Мисля си какво ми каза Тобиас в нощта, която прекарахме при безкастовите – как по-възрастните Безстрашни напускат кастата, защото не са физически годни да останат в нея. После се сещам и за песничката на Прямите, в която ни наричат най-жестоката от кастите.
– Ще може.
– Трис, та тя няма да е способна дори да се придвижва тук.
– Със сигурност ще може. – Вдигам поглед към него. – Ще си намери инвалидна количка и някой ще я бута по пътеките на Ямата. А в сградата над нас има асансьори. – Посочвам над главите ни. – Не ѝ трябва да може да ходи, за да се спусне по стоманеното въже от върха на небостъргача, или пък да стреля.
– Тя няма да позволи да я бутам в инвалидната количка. – Гласът му се пречупва. – Няма да ми даде нито да я повдигам, нито да я нося.
– Значи ще трябва да свикне с това. Ще ѝ позволиш ли да напусне Безстрашните заради една-единствена глупава причина – че не може да ходи?
Зийк мълчи няколко секунди. Погледът му опипва лицето ми и той присвива очи, сякаш ми взима мярка.
После застава с лице към мен и ме прегръща. От толкова отдавна никой не ме е прегръщал, че замръзвам на място. После обаче се отпускам и позволявам на топлината от тази прегръдка да се разлее по тялото ми, премръзнало във влажните дрехи.
– Имам намерение малко да пострелям – казва той и се дръпва леко назад. – Ти идваш ли?
Свивам рамене и тръгвам след него към дъното на Ямата. Бъд ни връчва по една пушка за пейнтбол и аз зареждам моята. Нейното тегло, форма и материал са толкова различни от револвера, че нямам проблем да я държа.
– Почти напълно прочистихме Ямата и подземията – казва Бъд. – Вие обаче ще трябва да се справите с Империята.
– С Империята ли?
Бъд посочва стъклената сграда над главите ни. Гледката реже очите ми като с нож. Последния път, когато стоях на това място и се взирах към прозрачния таван, бях дошла тук с мисията да разруша симулацията. И бях заедно с баща си.
Зийк вече се катери нагоре по пътеката. Насилвам се да тръгна след него, първо единият крак, после – другият. Трудно ми е да вървя, защото едва дишам, но все някак се справям. Докато стигна стълбите, тежестта в гърдите ми почти е изчезнала.
Щом стигаме Империята, Зийк вдига пушката и се прицелва в една от камерите под тавана. После стреля и зелената боя се пръска по единия от прозорците, но обективът на камерата остава невредим.
– Опала! – възкликвам и бърча нос.
– Така значи! Е, искам да видя как ти ще се справиш още от първия път.
– Наистина ли? – Вдигам пушката и я опирам на лявото вместо на дясното рамо. Лявата ми ръка не е свикнала да държи оръжие, но дясната все още не може да се справи с неговата тежест. Откривам камерата през мерника, после присвивам очи, за да фокусирам обектива. Някакъв глас шепти в главата ми. „Вдишай. Прицели се. Издишай. Огън!“ Трябват ми няколко секунди, докато осъзная, че това е гласът на Тобиас, защото той ме учеше да стрелям. Натискам спусъка и топчето уцелва камерата, обливайки обектива със синя боя. – Ето, готово. При това с лявата ръка.