Зийк мърмори нещо под нос, но не изглежда никак доволен.
– Хей! – провиква се весел глас. Марлийн подава глава над стъкления под. По челото ѝ е размазана боя и веждите ѝ са станали тъмновиолетови от нея. Тя закачливо поглежда Зийк, улучва крака му и спира поглед на мен. Топчето с боя ме уцелва болезнено по ръката.
Марлийн се разсмива и се скрива в отвора на стъкления под. Двамата със Зийк се споглеждаме, после се втурваме подир нея. Тя се залива от смях, докато тича надолу по пътеката, слаломирайки между струпаните там деца. Стрелям по нея, но улучвам стената. Марлийн стреля по едно момче до парапета – Хектор, по-малкия брат на Лин. Той отначало е стъписан, но после отвръща на огъня и уцелва човека до Марлийн.
Ямата се оглася от пукотевица, когато всички започват да се обстрелват едни други, млади и по-възрастни, а камерите за момент са забравени. Спускам се по пътеката, заобиколена от смях и стрелба. Събираме се накуп, за да се разделим на отбори, после се хвърляме едни срещу други.
Когато престрелката утихва, дрехите ми вече не са черни, а обагрени във всички цветове на дъгата. Решавам да си запазя ризата, за да ми напомня защо избрах Безстрашните: съвсем не защото са съвършени, а защото в тях кипи живот. Защото те са свободни.
25
Някой се е развихрил в кухненските помещения на Безстрашните и жегата вътре е нетърпима, затова пък днес ще имаме топла вечеря. Седя на същата маса, на която навремето се хранехме с Кристина, Ал и Уил. В мига, в който сядам, нещо засяда в гърлото ми. Как стана така, че само половината от нас оцеляха?
Чувствам, че отговорност за това нося и аз. Можех да спася Ал, ако му бях простила, но не го направих. Ако разсъждавах трезво, щях да пощадя Уил, но не запазих хладнокръвие.
Преди чувството за вина окончателно да ме погълне, Юрая стоварва поднос с храна до мен. Отрупан е с говеждо задушено и парчета шоколадова торта. Забивам поглед в огромния резен торта.
– Имало е торта? – казвам, поглеждайки към собствената си чиния, в която количеството храна е много по-разумно.
– Аха, някой току-що я извади. Открили няколко пакета смес за торта отзад и я опекли – отговаря той. – Можеш да си вземеш няколко хапки от моята.
– Няколко хапки?! Значи имаш намерение да изядеш тая планина шоколадова торта сам-самичък, така ли?
– Да. – Той изглежда смутен. – Защо?
– Забрави.
Кристина се настанява от другата страна на масата, колкото се може по-далече от мен. Зийк оставя подноса си до нейния. Скоро при нас ще дойдат Лин, Хектор и Марлийн. Усещам някакво движение под масата и забелязвам ръката на Марлийн да хваща ръката на Юрая. Пръстите им се сплитат. И двамата си придават разсеян вид, но крадешком се поглеждат.
Лин седи отляво на Марлийн и има вид, сякаш току-що е лапнала нещо кисело. Тя направо тъпче храната в устата си.
– Къде е пожарът? – обръща се към нея Юрая. – Ще повърнеш, ако продължаваш да ядеш толкова бързо.
Лин го поглежда намръщено.
– И без това ще повърна, като ви гледам как се лигавите.
Ушите на Юрая стават алени.
– За какво говориш?
– Нито аз съм идиот, нито някой на тая маса е малоумен. Що направо не се награбите и да се свърши веднъж завинаги?
Юрая изглежда напълно зашеметен. Марлийн обаче забива поглед в Лин, навежда се и впива устни в устата на Юрая, а пръстите ѝ пълзят по врата му и се пъхат под яката на ризата.
Граховите зърна се посипват от вилицата, която е на половината път към устата ми.
Лин грабва подноса си и се изнася светкавично от масата.
– Какво беше това? – обажда се Зийк.
– Не питай мен – отговаря Хектор. – Нея винаги нещо я нерви. Вече не се опитвам да разбера какво.
Лицата на Юрая и Марлийн все още са близо едно до друго. Двамата продължават да се усмихват.
Насилвам се да откъсна поглед от тях и забивам очи в чинията си. Всеки път ми е странно да видя как двама души, които доскоро съм познавала поотделно, стават двойка, макар че и преди ми се е случвало. Дочувам скърцане, когато Кристина бавно прокарва вилицата по чинията си.
– Фор! – провиква се Зийк и маха с ръка. Изглежда, Тобиас му се вижда истинско спасение. – Идвай тук, има място!