Тобиас поставя ръка върху здравото ми рамо. Няколко от кокалчетата му са охлузени и кръвта изглежда съвсем прясна.
– Съжалявам, не мога да остана.
После се навежда и прошепва:
– Мога ли да те отмъкна за малко?
Надигам се и помахвам за довиждане на онези, които ме забелязват – това всъщност е само Зийк; Кристина и Хектор са забили погледи в чиниите си, а Юрая и Марлийн тихичко си приказват. Двамата с Тобиас излизаме от столовата.
– Къде отиваш?
– При железопътната линия – отговаря той. – Имам среща и ми се ще да си до мен, за да анализираш ситуацията.
Вървим по едната от пътеките, които се вият по стените на Ямата и водят към стълбището на Империята.
– И защо точно аз трябва да…
– Защото те бива повече от мен в това.
Нямам какво да му отговоря. Изкачваме се по стълбището и преминаваме през отвора в стъкления под. По пътя към изхода пресичаме усойната зала, в която преминах през своята зона на страха. Ако се съди по спринцовката на пода, някой съвсем скоро е бил тук.
– Днес да не си минавал през твоята зона на страха? – питам.
– Какво те кара да ме питаш това? – тъмните му очи отбягват погледа ми. Той блъска вратата на централния вход и летният въздух ме обгръща. Никакъв полъх на вятъра.
– Кокалчетата ти са разкървавени, а някой наскоро е използвал залата.
– Ето, точно това имах предвид. Ти си много по-схватлива от всички останали. – Той си поглежда часовника. – Казаха ми да хвана влака в 20,05 ч. Хайде.
Усещам прилив на надежда. Този път може да се размине, без да се караме. Може най-накрая всичко помежду ни да се оправи.
Крачим към релсите. Последния път, когато дойдохме тук само двамата, той искаше да ми покаже светлините в централата на Ерудитите, които не угасват по цяла нощ; да ми подскаже, че Ерудитите замислят нападение срещу Аскетите. Сега имам чувството, че ни предстои среща с безкастовите.
– Достатъчно схватлива, за да усетя кога подминаваш въпроса ми без отговор – казвам.
Той въздъхва.
– Да, наистина пак преминах през моята зона на страха. Исках да разбера дали там нещо се е променило.
– И наистина беше така. Нали?
Той отмята кичур коса от лицето си и отбягва моя поглед. Не знаех, че косата му е толкова гъста – не личеше, когато я носеше късо подстригана като Аскетите; сега обаче е близо две педи и се спуска над челото му. Видът му вече не е толкова заплашителен и той повече прилича на човека, когото познавам отблизо.
– Да – отвръща той, – но бройката си е все същата.
Отляво дочувам да се разнася свирката на влака, но фаровете на локомотива не светят. Машината се носи по релсите като дебнещо диво животно.
– Петият вагон отзад напред – крещи той.
Двамата едновременно се втурваме да бягаме. Преброявам до петия вагон, вкопчвам се в дръжката до вратата с лявата си ръка и се мятам с всичка сила. Опитвам се да преметна краката си вътре, но не ми се получава; сега са опасно близо до колелата – изпищявам и ожулвам коляното си в пода, когато се хвърлям във вагона.
Тобиас се мята след това и коленичи до мен. Държа коляното си и стискам зъби.
– Дай да видя – казва той. Навива крачола на джинсите ми над коляното. Кожата ми – невидимо за окото – настръхва при неговия допир и аз си представям как сграбчвам яката на ризата му и го притеглям към себе си за целувка. Представям си как се притискам в него, но сега това е немислимо, защото нашите несподелени тайни ни държат далече един от друг.
Коляното ми е почервеняло от кръв.
– Раната е повърхностна – казва той. – Бързо ще заздравее.
Кимвам. Болката вече утихва. Той навива крачолите на джинсите стегнато, за да не се спускат надолу, като стана. Отпускам се по гръб и забивам поглед в тавана.
– Него все още ли го има в зоната на страха? – питам.
Сякаш някой пали клечка кибрит зад очните му ябълки.
– Да. Но не по същия начин.
Навремето ми беше казал, че неговата зона на страха не се е променяла, откакто я е преминал за първи път по време на инициацията. Ако сега е настъпила промяна, макар и малка, това все пак е нещо.
– Сега и ти си там. – Той намръщено се взира в ръцете си. – Вместо да убивам онази жена, сега трябва да гледам как умираш. И с нищо не мога да го предотвратя.
Ръцете му треперят. Трескаво обмислям какво мога да кажа, че да го успокоя. „Нямам намерение скоро да умирам.“ Но кой може да каже уверено такова нещо. Живеем в опасен свят, пък и аз не съм толкова привързана към живота си, че да оцелея на всяка цена. Значи, не мога да го успокоя.