Той отново поглежда часовника.
– Ще са тук всеки момент.
Надигам се и виждам Евелин и Едуард да стоят край релсите. Хукват да бягат още преди влакът да е стигнал до тях и се мятат вътре почти без усилие, също като Тобиас. Явно редовно тренират.
Едуард ми се подсмихва. Днес върху превръзката на окото му има пришито голямо синьо Х.
– Привет – поздравява Евелин. Гледа право в Тобиас, когато го казва, сякаш мен изобщо ме няма.
– Хубаво място за среща – отвръща Тобиас. Вече съвсем е притъмняло и различавам единствено силуетите на сградите на фона на тъмносиньото небе. Виждат се само няколко блещукащи светлинки около езерото, което трябва да е централата на Ерудитите.
Влакът прави рязък завой, който не е в обичайния му маршрут – наляво от светлините на Ерудитите, към необитаемата част на града. Шумът на колелата постепенно утихва и аз се досещам, че спираме.
– Така е по-безопасно – казва Евелин. – Е, защо поиска тази среща?
– Искам да обсъдим условията на нашия съюз.
– Съюз, значи – повтаря Едуард. – И кой ти е дал правомощия да преговаряш за това?
– Той е един от лидерите на Безстрашните – намесвам се. – И има правомощия.
Веждите на Едуард описват висока дъга на челото, той изглежда впечатлен. Евелин най-накрая ме удостоява с поглед, но само за миг, преди отново да озари с усмивката си Тобиас.
– Любопитно – казва тя. – Тя също ли е лидер на Безстрашните?
– Не – отговаря Тобиас. – Тя е тук, за да прецени дали си струва да ви се доверявам, или не.
Евелин свива устни. Част от мен иска да опре нос в нейния и да кресне „Ха!“. Вместо това обаче само леко се усмихвам.
– Ние, естествено, сме съгласни на съюз… при определени условия – започва Евелин. – Гарантирано и равно участие в правителството, което ще се сформира след унищожаването на Ерудитите и пълен контрол над цялата информация на Ерудитите след атаката. Ясно е…
– Какво ще правиш с иззетата от Ерудитите информация? – прекъсвам я.
– Не е ли ясно, че ще я унищожим? Единственият начин да свалим Ерудитите от власт е като им отнемем знанието.
Първата ми реакция е да ѝ кажа, че е пълна глупачка. Нещо обаче ме спира. Без технологията за симулации, без данните, които Ерудитите притежават за всички останали касти, без манията за технологичен прогрес, атаката срещу Аскетите нямаше да стане факт. И родителите ми щяха още да са живи.
Но даже да убием Джанийн, как може да сме сигурни, че някой друг от Ерудитите няма да я наследи и да поеме контрола над всички нас? Не мога да повярвам на това.
– Какво получаваме в замяна, ако приемем тези условия? – пита Тобиас.
– Нашата така необходима човешка сила, за да превземете централата на Ерудитите. И равен на нашия брой места в бъдещото правителство.
– Сигурен съм, че Тори ще настоява за правото да отърве света от Джанийн Матюс – добавя с нисък глас Тобиас.
Вдигам учудено вежди – не съм предполагала, че омразата на Тори към Джанийн е всеизвестна. А може и да не е така. Явно той знае повече неща за нея в сравнение с останалите, защото и двамата са лидери.
– Убедена съм, че това може да се уреди – казва Евелин. – Не ме е грижа кой ще я убие. Само я искам мъртва.
Тобиас ме поглежда бегло. Ще ми се да можех да му кажа защо усещам някаква вътрешна борба… да му обясня защо точно аз сред всички хора на света толкова неохотно приемам идеята Ерудитите да бъдат изравнени със земята. Но не знам как да го обясня, дори да имах достатъчно време да го направя. Той се обръща към Евелин.
– В такъв случай се споразумяхме – казва.
После протяга ръка и разтърсва нейната.
– Трябва да се съберем до седмица – казва Евелин. – На неутрална територия. Повечето от Аскетите любезно ни допуснаха да останем в техния сектор от града, за да разработим плана си, докато те разчистват последиците от атаката.
– Повечето – повтаря Тобиас.
Лицето на Евелин става непроницаемо.
– Боя се, че баща ти все още разполага с доверието на мнозина и ги посъветва да стоят настрана от нас, когато ги посети преди няколко дни. – Тя горчиво се усмихва. – Те се съгласиха, разбира се, точно както го направиха, когато ги убеждаваше да ме пратят в изгнание.
– Пратили са те в изгнание? – повтаря Тобиас. – Аз си мислех, че ни напусна по свое желание.
– Не. Както ти е известно, Аскетите по природа са склонни да прощават и да търсят помирение. Но баща ти от край време има огромно влияние върху тях. Реших, че е по-добре да напусна доброволно, отколкото да бъда подложена на унижението публично да ме изгонят.