Тобиас изглежда стъписан.
Едуард, който вече няколко секунди стои надвесен извън вагона, ги прекъсва:
– Време е!
– Ще се видим след седмица – казва Евелин.
Влакът се спуска на нивото на улицата. Едуард скача. Няколко секунди по-късно Евелин го следва. Двамата с Тобиас оставаме сами във вагона, мълчаливо заслушани в съскането на колелата върху релсите.
– Защо ти трябваше да ме водиш със себе си, след като така или иначе си решил да се съюзиш с тях? – питам глухо.
– Но ти не ме спря.
– Какво трябваше да направя – да размахам ръце между вас ли? – отвръщам намръщено. – Не ми е в характера.
– Това трябва да стане.
– Не мисля като теб – казвам. – Сигурно има и друг начин.
– Какъв? – пита той, скръствайки ръце. – Ти просто не я харесваш, още откакто се запознахте – това е.
– Ясно, че не я харесвам! Тя те е изоставила!
– Те са я пратили в изгнание! А след като аз ѝ прощавам, не е зле и ти да го направиш. Аз съм този, когото са изоставили, не ти.
– Има и нещо друго. Аз не ѝ вярвам. Според мен се опитва да те използва.
– Е, не ти го решаваш.
– Пак те питам, защо ме взе със себе си? – натъртвам и скръствам ръце като него. – А, да – за да ти помогна в анализирането на ситуацията. Е, аз я анализирах и ако моето мнение не ти допада, това не значи, че…
– Забравил съм, че преценката ти винаги се основава на някакви предразсъдъци. Ако си го бях спомнил навреме, сигурно нямаше да те доведа със себе си.
– Аз имам предразсъдъци, значи! Ами какво да кажем за твоите?! Какво да кажем по въпроса, че мислиш за съюзник всеки, който мрази баща ти колкото теб?
– Тук не става дума за него!
– Разбира се, че става дума точно за него! Той знае нещо, Тобиас. И ние трябва да се опитаме да разберем какво точно!
– Пак ли започваш? Мислех, че вече сме приключили с този въпрос. Той е лъжец, Трис.
– Така ли било?! – повишавам тон. – В такъв случай и майка ти е лъжкиня. Ти сериозно ли мислиш, че Аскетите биха пратили някого в изгнание? Е, аз не го вярвам.
– Не говори за майка ми по този начин.
Забелязвам светлина в далечината. Империята.
– Добре, тогава. – Отивам до вратата на вагона. – Няма да правя повече така.
Скачам и пробягвам няколко крачки, за да запазя равновесие. Тобиас скача след мен, но аз не му позволявам да ме настигне – връхлитам право в сградата, втурвам се надолу по стълбите и се връщам обратно в Ямата, за да си намеря място за спане.
26
Нещо ме събужда.
– Трис! Ставай!
Крясък. Не задавам въпроси. Спускам крака на пода и се оставям някаква ръка да ме поведе към вратата. Боса съм, а подът тук е неравен. Убива на пръстите и петите ми. Присвивам очи, за да разбера какво ме дърпа напред. Кристина. Тегли ме толкова силно, че едва не измъква лявата ми ръка от ставата.
– Какво става? – питам. – Какво се е случило?
– Млъквай и тичай!
Тичаме към Ямата и ревът на реката ни следва по петите. Последния път, когато Кристина ме измъкна от леглото, беше, когато извадиха тялото на Ал от бездната. Стискам зъби и се опитвам да не мисля за това сега. Повече не може да се повтори. Няма как да стане.
Тя тича много по-бързо от мен. Задъхвам се, докато прекосяваме със спринт стъкления под на Империята. Кристина стоварва цялата си длан върху бутона на асансьора и се втурва вътре още преди вратата да се е отворила напълно, теглейки ме подире си. После забива пръст в бутона ЗАТВАРЯНЕ НА ВРАТАТА, след което натиска копчето за последния етаж.
– Симулация – казва. – Действа симулация. Само че този път не хваща всички, а само… някои.
Тя опира длани в коленете си и диша тежко.
– Един от тях спомена нещо за Дивергентите – продължава.
– Казал е такова нещо под въздействието на симулацията ли? – питам.
Тя кимва.
– Марлийн. Но не звучеше да говори от свое име. Някак прекалено… монотонно.
Вратата се отваря и аз тръгвам след нея по коридора към вратата, на която пише КЪМ ПОКРИВА.
– Кристина, защо се качваме на покрива? – питам.
Тя не ми отговаря. Стълбището към покрива мирише на стара боя. По бетонните стени с черно са надраскани графити на Безстрашните. Емблемата на кастата и инициали, свързани със знак плюс: РГ + НТ, БР + ФН. Влюбени, които сигурно вече са остарели или отдавна не са заедно. Притискам ръка в гърдите, за да почувствам ударите на сърцето си. То бие толкова учестено, че е странно как изобщо още дишам.
Нощният въздух е прохладен. Кожата на ръцете ми настръхва. Очите ми привикват към тъмнината и вече различавам три фигури, които стоят на ръба в другия край на покрива с лице към мен. Едната е Марлийн. Другият е Хектор. Третата не я познавам – малко момиче от Безстрашните, най-много осемгодишно, със зелен кичур в косата.