Стоят съвсем неподвижно до самия край на покрива, въпреки че вятърът духа силно и развява косите им пред лицата, а кичурите влизат в очите и устата им. Дрехите им плющят при всеки порив, но те все така не помръдват.
– Хайде сега да се дръпнете от ръба – обръща се Кристина към тях. – Не правете глупости. Давайте…
– Не те чуват – казвам тихо, пристъпвайки напред. – Нито те виждат.
– Трябва едновременно да се хвърлим към тях. Аз поемам Хек, ти…
– Така рискуваме да ги бутнем от покрива. Ти застани до момичето за всеки случай.
„Прекалено малка е, за да ѝ се случва всичко това“, мисля си, но сърце не ми дава да го кажа гласно, защото тогава ще излезе, че Марлийн е достатъчно голяма.
Впивам поглед в Марлийн, чиито очи са безизразни като боядисани камъчета, като стъклени сфери. Имам чувството, че ако тези камъчета се отърколят в гърлото ми и паднат в стомаха, ще ме повлекат към земята долу. Няма как да я дръпна от ръба на покрива.
Най-накрая тя отваря уста и проговаря.
– Имам съобщение за Дивергентите. – Гласът ѝ звучи глухо. Симулацията използва гласните ѝ струни, но казаното е лишено от каквато и да е нормална човешка емоция.
Премествам поглед от Марлийн към Хектор. Хектор, който толкова се страхува от мен само защото майка му кой знае какво му е наговорила за Дивергентите. Лин сигурно все още е край леглото на Шона и се надява тя да проходи. Лин не може да загуби и Хектор.
Пристъпвам напред, за да получа съобщението.
– Това не са преговори. Това е предупреждение – казва симулацията, използвайки Марлийн за проводник, като движи устните ѝ и изтръгва звуци от гърлото ѝ. – На всеки два дни, докато не се предадете в централата на Ерудитите, това ще се случва отново и отново.
Това.
Марлийн прави крачка назад и аз се хвърлям, но не към нея. Не към Марлийн, която навремето накара Юрая да стреля в кексчето на главата ѝ само за да провери дали му стиска. Която събра цяла торба дрехи за мен. Която неизменно ме посреща с усмивка. Не към Марлийн.
Докато Марлийн и малкото момиче прекрачват през ръба на покрива, аз се мятам към Хектор.
Сграбчвам каквото ми попадне. Ръка. Част от риза. Грубият покрив жули коленете ми, а тежестта на Хектор ме тегли напред. Не съм достатъчно силна да го удържа. Дрезгаво прошепвам „Помощ!“, защото не мога да го кажа по-силно.
Кристина е вече до мен. Помага ми да издърпаме отпуснатото тяло на Хектор обратно на покрива. Ръцете му безжизнено се отпускат отстрани. Няколко крачки по-нататък малкото момиче също лежи по гръб.
Тогава симулацията се прекратява. Хектор отваря очи и техният поглед вече не е празен.
– Я! – казва той. – Какво става?
Малкото момиче скимти и Кристина се втурва към него, нареждайки нещо несвързано с утешителен тон.
Надигам се, цялото ми тяло се тресе. Пристъпвам на сантиметър от ръба и поглеждам надолу. Улицата не е осветена много добре, но въпреки това различавам неясните очертания на Марлийн върху паважа.
Дишането ми… – кого сега го е грижа за дишането?
Откъсвам поглед от тази гледка, чувайки единствено кънтенето на пулса в ушите си. Устата на Кристина се движи. Не ѝ обръщам внимание, минавам през вратата, спускам се по стълбите надолу, вървя по коридора и стигам асансьорите.
Вратата се затваря зад гърба ми и аз се хвърлям напред, както направи Марлийн, когато реших не нея да спася. Крещя с всичка сила, ръцете ми разкъсват дрехите. След няколко секунди гърлото ми е като отворена рана, а по непокритата от дрехите кожа на ръцете има следи от нокти, но аз продължавам да крещя.
Асансьорът спира със звън. Вратата се отваря.
Оправям ризата си, приглаждам косата и пристъпвам напред.
+ + +
„Имам съобщение за Дивергентите.“
Аз съм Дивергент.
„Това не са преговори.“
Определено не са преговори.
„Това е предупреждение.“
Разбирам.
„На всеки два дни, докато не се предадете в централата на Ерудитите…“
Аз ще се предам.
„… това ще се случва отново и отново.“
Никога повече няма да позволя да стане.
27
Проправям си път през тълпата към бездната. В Ямата е шумно и причината не е само ревът на реката. Имам нужда от малко тишина, затова се шмугвам в коридора към спалните помещения. Не искам да слушам словото, което Тори ще произнесе в памет на Марлийн, нито да съм наблизо, когато Безстрашните ще нададат викове, почитайки нейния живот и смелостта ѝ.