Тази сутрин Лорън докладва, че сме пропуснали няколко камери в спалните на послушниците за Безстрашни, където са спели Кристина, Зийк, Лорън, Марлийн, Хектор и Кий, момичето със зеления кичур. Ето как Джанийн е разбрала кого контролира симулацията. Не се и съмнявам защо Джанийн се е спряла на едни от най-младите сред нас – защото това по-силно ще уязви Безстрашните.
Забавям крачка, когато се озовавам в непознат коридор и опирам чело до стената. Усещам камъка груб и хладен. До мен долитат виковете на Безстрашните, но сега гласовете им са заглушени от дебелата скала.
Дочувам някой да приближава и обръщам глава натам. На няколко крачки от мен стои Кристина, все още с дрехите от снощи.
– Здрасти – казва.
– Точно сега не бих могла да понеса още вина, затова те моля да си вървиш.
– Искам само да ти кажа нещо, после си тръгвам.
Очите ѝ са подпухнали, а гласът ѝ звучи леко сънливо, което се дължи или на прекомерно изтощение, или на малко алкохол, а може и на двете заедно. Но погледът ѝ е бистър, затова сигурно си дава сметка какво говори. Дръпвам се от стената.
– Досега не съм виждала такава симулация. Искам да кажа, че не ми се е случвало като външен наблюдател. Но вчера… – Тя клати глава. – Ти си права. Те не могат нито да те чуят, нито да те видят. Също като Уил…
Тя се задавя с името му. Спира, поема си въздух и мъчително преглъща. Примигва няколко пъти, за да прогони сълзите. После пак ме поглежда.
– Ти ми каза, че е трябвало да го направиш, иначе е щял да те застреля, но аз не ти повярвах. Сега обаче вярвам… И ще се опитам да ти простя. Ето това… исках да ти кажа.
Част от мен изпитва облекчение. Тя ми вярва, тя се опитва да ми прости, макар че няма да ѝ е лесно.
Но после в мен надделява гневът. Какво си е мислела досега? Сигурно, че нарочно съм убила Уил, един от най-добрите ми приятели? Трябвало е да ми повярва още от самото начало, защото е трябвало да знае, че не бих направила такова нещо, ако имах друг избор.
– Какъв късмет, дето най-после има доказателство, че не съм хладнокръвен убиец. Така де, освен думата ми, искам да кажа. Иначе какво би те накарало да ми повярваш. – Насилвам се да се засмея, опитвам се да се престоря на безгрижна. Тя отваря уста, но аз не я оставям да се изкаже, защото не мога да се спра. – Не е зле да побързаш с прошката, защото няма много време…
Гласът ми се пречупва и аз вече не мога да се сдържа. Задавят ме хлипове. Подпирам се на стената и усещам как се свличам надолу, защото краката не ме държат.
Погледът ми е замъглен, за да я видя, но усещам как обвива ръце около мен и ме стиска толкова силно в прегръдката си, че чак боли. Мирише на кокосово масло за тяло и е също толкова жилава, каквато беше и по време на инициацията при Безстрашните, когато се люлееше над бездната, увиснала само на върховете на пръстите си. Тогава – а то не беше чак толкова отдавна – се чувствах истинска слабачка край нея, но сега нейната сила ми влива увереност, че и аз някога мога да бъда такава.
Двете коленичим една до друга на каменния под и аз я прегръщам също толкова здраво.
– Всичко е вече зад нас – казва тя. – Точно това дойдох да ти кажа. Вече съм ти простила.
+ + +
Всички Безстрашни се смълчават, когато влизам в столовата същата вечер. Не ги виня. Аз съм една от Дивергентите, заради които Джанийн ги избива. Сигурно повечето от тях биха искали да се предам. Или са ужасени, че няма да го направя.
Ако това бяха Аскетите, досега нито един Дивергент да не е останал тук.
За миг се колебая къде да седна и как да стигна до мястото. Но после Зийк ми помахва от неговата маса с мрачен поглед и аз се насочвам натам. Преди да съм се добрала до стола обаче, Лин приближава към мен.
Това вече не е същата Лин, която познавам. Свирепият поглед е изчезнал. Тя е бледа и хапе устни, за да прикрие треперенето им.
– Ъм… – започва тя. Погледът ѝ се стрелка ту наляво, ту надясно, но избягва да срещне очите ми. – Марлийн ми липсва… страшно. Познавам я открай време и… – Тя тръска глава. – Не искам да приемеш думите ми като нещо, което се отнася до Марлийн – продължава, сякаш ме хока, – но… съм ти благодарна, че спаси Хек.
Лин пристъпва от крак на крак и очите ѝ се стрелкат из помещението. После ме прегръща с една ръка и пръстите ѝ се вкопчват в ризата ми. Болка пронизва рамото ми. Аз обаче премълчавам това.
Тя ме пуска, подсмърква и тръгва обратно към нейната маса, сякаш нищо не е станало. Чертите на Юрая са отпуснати, като че не е съвсем на себе си. Пред него стои тъмнокафява бутилка и той отпива често от нея.