Чувствам се нащрек в негово присъствие. Спасих Хек, което ще рече, че съм го предпочела пред Марлийн. Но Юрая не ме поглежда. Издърпвам стола насреща му и присядам на ръба.
– Къде е Шона? – питам. – Още ли е в болницата?
– Не, тук някъде е – отвръща Зийк, посочвайки с глава към масата, накъдето отиде Лин. Зървам я отдалече в инвалидната количка – толкова е бледа, че чак прозрачна. – Не трябваше да става, но Лин се набърка и сега ѝ прави компания.
– И ако се чудиш защо са седнали чак там, да ти кажа… Шона разбра, че съм Дивергент – завалено се обажда Юрая. – Сега я е страх да не прихване и тя.
– А!
– Нахвърли се и на мен – с въздишка добавя Зийк. – Откъде съм могъл да знам, че брат ми не работи срещу нас, да не би да го наблюдавам непрекъснато. Какво ли не бих дал да светна един в муцуната на тоя, дето ѝ е отровил ума.
– Няма нужда да даваш каквото и да е – обажда се Юрая. – Майка ѝ седи ей там. Давай, светни ѝ един.
Проследявам погледа му към жена на средна възраст със сини кичури в косата и халки от горе до долу и на двете уши. Красива е, също като Лин.
Миг по-късно в столовата влиза Тобиас, следван от Тори и Харисън. Напоследък се опитвам да го избягвам. Не съм говорила с него, откакто се скарахме, преди Марлийн…
– Здрасти, Трис – поздравява Тобиас, когато наближава достатъчно, за да го чуя. Гласът му е нисък, дрезгав. Неговият звук ме отвежда на тихи и спокойни места.
– Здрасти – отвръщам със свито гърло, от което сякаш излиза нечие чуждо гласче.
Той сяда до мен и премята ръка на гърба на стола ми, навеждайки се към мен. Не поглеждам към него – отказвам да погледна към него.
Поглеждам към него.
Тъмни очи – особен оттенък на синьото, който може както да хвърли завеса върху останалата част от помещението, така и да ме утеши, а също да ми напомни, че сега сме много по-отчуждени един от друг, отколкото би ми се искало.
– Няма ли да ме попиташ дали съм добре? – казвам.
– Не, защото съм сигурен, че изобщо не си добре. – Той поклаща глава. – Искам да те помоля да не взимаш каквото и да е решение, преди да сме го обсъдили.
„Вече е прекалено късно – мисля си. Решението е взето.“
– Сигурно искаш да кажеш, докато всички ние не го обсъдим, защото това касае и нас – намесва се Юрая. – Според мен никой не трябва да се предава.
– Никой ли? – натъртвам.
– Никой! – намръщено отвръща Юрая. – Мисля, че вместо това трябва да ги нападнем.
– Така – произнасям бавно. – Значи, предлагаш да нападнем жената, която може да накара половината от хората тук да се самоубият. Звучи страхотно.
Давам си сметка, че съм прекалено груба. Юрая излива съдържанието на бутилката в гърлото си. После толкова силно стоварва шишето на масата, че се плаша да не се пръсне на парчета.
– Не ми говори така – изръмжава.
– Извинявай – казвам. – Но ти знаеш, че съм права. Най-добрият начин да спасим живота на половината хора от нашата каста, е като пожертваме един-единствен живот.
И аз не знам какво очаквам. Може би Юрая, който отлично знае какво ще последва, ако никой от нас не се предаде, доброволно да се жертва. Но той е забил поглед в земята. Няма да го направи.
– Тримата с Тори и Харисън решихме да увеличим охраната. Дано, след като вече всички са наясно с атаките, да успеем да ги предотвратим – казва Тобиас. – Ако и това не помогне, тогава ще помислим за друго решение. Край на спора. Но засега никой нищо няма да предприема. Ясно?
Когато го казва с въпросително вдигнати вежди, той гледа само мен.
– Ясно – отговарям, но не го гледам в очите.
+ + +
След вечеря се опитвам да се върна в спалното помещение, където спах предишната нощ, но не мога да се насиля да мина през вратата. Вместо това тръгвам безцелно по коридора, плъзгайки пръсти по каменните стени, заслушана в ехото от стъпките си.
Неволно се озовавам до чешмичката, където ме нападнаха Питър, Дрю и Ал. Тогава разпознах Ал по миризмата – все още помня аромата на лимонова трева. Но вече не го свързвам с моя приятел, а с чувството на безпомощност, докато ме влачеха към бездната.
Ускорявам крачка и широко разтварям очи, за да прогоня картината на нападението от мислите си. Трябва да се махна далече от тук, далече от мястото, където ме нападна един от приятелите ми; където Питър наръга Едуард в окото; откъдето заслепената армия мои приятели пое смъртоносния си поход към сектора на Аскетите и постави началото на цялото това безумие.
Устремявам се право към мястото, където за последно се чувствах сигурна и защитена: малкия апартамент на Тобиас. В мига, в който доближавам вратата, вече се усещам по-спокойна.