„Направи едно-единствено нещо заради мен.“ Тъмните очи на Тобиас ме умоляват.
Но ако аз не отида при Ерудитите, тогава кой ще го направи? Тобиас ли? Това е нещо, на което той е способен.
Болка пронизва гърдите ми, когато го лъжа.
– Добре.
– Обещаваш ли? – пита със свити вежди.
Тогава пронизващата болка се разлива по цялото ми тяло и в нея се смесват вина, ужас и копнеж.
– Обещавам.
28
Дори когато вече се унася в сън, той продължава силно да ме стиска в прегръдката си, моят животоспасителен затвор. Аз обаче изчаквам – мисълта за разбиващите се върху паважа тела ме държи будна – докато ръцете му се отпускат и дишането му става равномерно.
Няма да позволя Тобиас да отиде при Ерудитите, когато това отново се случи, когато загине още някой. Няма да позволя.
Измъквам се от прегръдката му. Навличам един от неговите пуловери, за да задържа за по-дълго аромата на тялото му върху себе си. Пъхам крака в обувките. Не взимам никакво оръжие или нещо за спомен.
Застоявам се за кратко край вратата и го поглеждам, заровен наполовина под юргана, умиротворен и силен.
– Обичам те – прошепвам тихо, вкусвайки думите. Оставям вратата да се притвори след мен.
Време е всичко да си дойде на мястото.
Тръгвам към спалното помещение, където навремето спяха послушниците, родени Безстрашни. То изглежда също като помещението, в което спях по време на инициацията: дълго и тясно, с двуетажни легла покрай всяка стена, черна дъска, окачена на една от тях. На светлината на синята лампа в ъгъла виждам, че никой не си е дал труд да изтрие класирането, отбелязано върху нея – името на Юрая все още е на първо място.
Кристина спи на долното легло, под Лин. Не искам да я стряскам, но няма как иначе да я събудя, затова покривам устата ѝ с ръка. Тя трепва и се събужда, очите ѝ са широко ококорени, докато не срещат погледа ми. Слагам пръст на устните си и ѝ давам знак да ме последва.
Стигам края на коридора и завивам зад ъгъла. Той е осветен от изцапана с боя аварийна лампа над един от изходите. Кристина е боса, свила е пръстите на краката си, за да ги предпази от студа.
– Какво има? – пита. – Заминаваш ли някъде?
– Аха, аз… – Налага се да я излъжа, иначе ще се опита да ме спре. – Отивам да видя брат си. Нали помниш, той е при Аскетите.
Тя присвива очи.
– Съжалявам, че те събудих – продължавам, – но искам да направиш нещо за мен. Много е важно.
– Дадено. Трис, държиш се много странно. Сигурна ли си, че не…
– Не съм. Слушай сега – времето на симулационната атака не беше произволно избрано. Причината да се случи точно тогава е, че Аскетите са подготвяли нещо – не знам какво точно, но има връзка с важна информация, която сега е в ръцете на Джанийн…
– Какво? – Тя свива вежди. – Значи не знаеш какво са замисляли? А имаш ли представа каква е тази информация?
– Не. – Сигурно звуча като напълно луда. – Не успях да науча много, защото единствено Маркъс Итън е наясно с пълната картина, но отказа да ме осветли. Просто… това е довело до атаката. Това е причината. И ние трябва да разберем какво е точно.
Не ми идва наум какво повече да кажа. Но Кристина вече кима одобрително.
– Причината Джанийн да ни принуди да нападнем невинни хора – горчиво казва тя. – Точно така. Трябва да я научим.
Съвсем го бях забравила – тя също беше под влияние на симулацията. Колко ли Аскети е убила, докато е била под неин контрол? Как ли се е почувствала, когато е дошла на себе си и е разбрала, че е убиец? Никога не съм я питала за това и нямам намерение да го правя.
– Скоро ще имам нужда от помощта ти. Някой трябва да убеди Маркъс да ни сътрудничи и според мен ти би могла да го направиш.
Тя накланя глава и ме гледа така няколко секунди.
– Трис, не върши глупости.
Насилвам се да се усмихна.
– Защо всички все това ми повтарят?
Тя сграбчва ръката ми.
– Не се шегувам.
– Казах ти, отивам да видя Кейлъб. Връщам се след няколко дни и тогава ще разработим стратегията. Просто ми хрумна, че не е зле и някой друг да знае за това, преди да тръгна. За всеки случай. Ясно?
Тя продължава да държи ръката ми още известно време, после ме пуска.
– Ясно – отвръща.
Тръгвам към изхода. Успявам да се овладея, докато не изляза през вратата, после усещам как сълзите ми рукват.
Това ми е последният разговор с нея, а той беше изтъкан от лъжи.