+ + +
Щом излизам навън, вдигам качулката на якето. В края на улицата се оглеждам за признаци на живот. Няма такива.
Студеният въздух щипе, когато го вдишвам и се връща през устата ми под формата на облак пара. Зимата скоро ще настъпи. Чудя се дали Ерудитите и Безстрашните тогава все още ще са в бойна готовност, дебнейки удобен момент да се избият едни други. Доволна съм, че няма да се налага да присъствам на това.
Никога не би ми хрумнала подобна мисъл, преди да избера Безстрашните. Ако не друго, тогава поне бях сигурна, че ще живея дълго. Сега вече в нищо не съм сигурна, освен в едно – че отивам там, накъдето съм тръгнала, по свое желание.
Вървя в сенките на сградите, надявайки се шумът от стъпките ми да не привлече нечие внимание. В този район не свети нито една лампа, но луната е достатъчно ярка и мога да се придвижвам без проблем.
Минавам под железопътния надлез. Релсите се тресат от приближаването на влак. Трябва да вървя по-бързо, ако искам да стигна там, преди някой да е забелязал отсъствието ми. Заобикалям дълбока пукнатина в настилката на улицата и се прехвърлям над паднал стълб на улична лампа.
Когато тръгнах, не знаех колко дълго ще трябва да вървя. Не след дълго тялото ми се разгорещява от бързия ход, от усилието непрекъснато да се озъртам през рамо и да избягвам пречките по пътя. Ускорявам ход, като вече почти тичам.
Скоро стигам квартал, който ми е познат. Улиците тук са по-добре поддържани, пометени, а дупките се броят на пръсти. Далече напред забелязвам светлините на централата на Ерудитите, светлина, която нарушава законите за съхраняване на енергията. Не знам какво ще правя, когато стигна там. Ще настоявам да се срещна с Джанийн? Или просто ще стоя, докато някой не ме забележи?
Върховете на пръстите ми се плъзват по витрината на сградата зад мен. Не ми остава още много. По тялото ми преминава трепет, защото вече съм съвсем близо, и това затруднява движението ми. Дишането също става проблем. Вече не се опитвам да бъда тиха и оставям въздуха със свистене да излиза от гърдите ми. Какво ли ще правят с мен, когато стигна? Какви ли планове имат за мен, преди да стана съвсем безполезна за тях и да ме убият? Сигурна съм, че накрая ще ме убият. Съсредоточавам се в придвижването напред, в преместването на единия крак пред другия дори когато те вече отказват да издържат тежестта на тялото.
Накрая се изправям пред централата на Ерудитите.
Вътре тълпи от облечени в сини ризи хора седят около масите, пишат нещо на клавиатурите на компютрите, привеждат се над разтворени книги или си предават един на друг листове хартия. Някои от тях са свестни хора, които не си дават сметка за стореното от тяхната каста, но ако сега централата се срине над главите им и ги затрупа всичките, едва ли ще почувствам милост.
Това е последният момент, в който все още мога да се откажа. Студеният въздух щипе бузите и ръцете ми, докато се колебая. Мога да се откажа. Мога да потърся убежище в лагера на Безстрашните. И да се моля с надеждата никой повече да не пострада заради моята себичност.
Невъзможно е да се откажа, защото вината и бремето за живота на Уил, за живота на родителите ми, а вече и за живота на Марлийн биха строшили костите ми, биха направили дишането невъзможно.
Бавно поемам към сградата и отварям вратите на централния вход.
Това е единственото спасение срещу задушаването.
+ + +
Секунда, след като съм стъпила на покрития с дървен паркет под и съм застанала пред гигантския портрет на Джанийн Матюс, окачен на отсрещната стена, никой не ме забелязва – даже двамата охранители, изменници от Безстрашните, които сноват пред входа. Упътвам се към рецепцията, където седи мъж на средна възраст с плешивина на темето и се рови в купчина хартия. Поставям ръце на плота пред него.
– Извинете – казвам.
– Момент – отвръща той, без дори да ме погледне.
– Не става.
Това вече го кара да вдигне очи, очилата му са килнати на носа и той мръщи вежди, сякаш ей сега ще ме нахока. Каквото и да се е канел да избълва срещу мен обаче, то явно засяда в гърлото му. Зяпва ме с отворена уста, а погледът му прескача от лицето ми към черната тениска, с която съм облечена.
В сравнение с ужаса, който преживявам, изражението му е даже забавно. Усмихвам се леко и се опитвам да потуля треперещите си ръце.
– Вярвам, че Джанийн Матюс ще иска да ме види – казвам. – Затова ще съм ви благодарна, ако се свържете с нея.
Той дава знак на изменниците от Безстрашните край вратата, но това вече не е необходимо. Охраната най-после ме е забелязала. Към мен се спускат войници на Безстрашните от всички страни на фоайето и ме обкръжават, но все още не ме докосват, нито казват нещо. Оглеждам лицата им, опитвайки се да си придам колкото се може по-спокоен вид.