– Дивергент? – пита най-накрая един от тях, докато мъжът на рецепцията вдига слушалката на интеркома в сградата.
Свивам ръцете си в юмруци – не мога да спра треперенето им. Кимвам.
Погледът ми отскача към Безстрашния, който в момента излиза от асансьора в лявата част на помещението и аз губя контрол върху мускулите на лицето си. Питър приближава към нас.
В главата ми едновременно пробягват хиляди варианти как да реагирам: от това да се хвърля към гърлото му до престорен плач, нещо като шега. Не мога да реша какво точно да направя, затова продължавам да стоя неподвижно и само го наблюдавам. Джанийн трябва да е знаела, че ще дойда, и сигурно нарочно е избрала Питър да ме отведе при нея, няма как да е другояче.
– Наредено ми е да те отведа горе – казва Питър.
Иска ми се да му се озъбя, или да кажа нещо с безгрижен вид, но единственото, което успява да излезе от свитото ми гърло, е някакво одобрително хриптене. Питър поема към асансьорите и аз тръгвам след него.
Преминаваме през поредица лъскави коридори. Въпреки че изкачваме стълбището на няколко етажа, все още имам чувството, че съм побита в земята.
Очаквам да ме заведат право при Джанийн, но не го правят. Спират в къс коридор с редица метални врати от двете страни. Питър набира кода за отваряне на една от тях и изменниците на Безстрашните плътно ме наобикалят, застанали рамо до рамо – образуват тесен тунел, през който да вляза в стаята.
Тя е малка, може би шест на шест крачки. Подът, стените и таванът са покрити с еднакви осветителни панели, сега загасени, каквито имаше и в стаята за теста за определяне на наклонностите. Във всеки ъгъл е монтирана малка черна камера.
Най-накрая се предавам пред чувството за паника.
Местя поглед от камера на камера в ъглите и се боря с крясъка, който набъбва в стомаха, гърдите и гърлото ми; крясък, който напира във всяка частица на тялото ми. Отново усещам как вината и скръбта забиват нокти във вътрешностите ми, воювайки за надмощие над мен, но ужасът е по-силен и от двете. Вдишвам, но не изпускам въздуха. Навремето баща ми казваше, че така може да се отървеш от хълцането. Тогава го попитах дали може да се умре, като задържаш дъха си. „Не – отвърна той. – Инстинктът на твоето тяло ще надделее и ще те принуди да дишаш.“
Жалко наистина. Можех да го използвам като изход от ситуацията. От тази мисъл ме напушва смях. След това пак се надига писъкът.
Свивам се надве, така че да мога да притисна лице в коленете си. Трябва да съставя план. Ако имам план, няма да ме е страх толкова.
В главата ми обаче не се оформя никакъв план. Няма къде да бягаш, щом веднъж си влязъл в централата на Ерудитите. Няма как да се измъкнеш от Джанийн. Няма спасение от онова, което извърших.
29
Забравила съм си часовника.
За това съжалявам най-много, когато след минути или часове паниката утихва. Не съжалявам, че изобщо съм дошла – макар това да изглежда най-логично – а за голата китка, която не ми позволява да разбера от колко време съм в тази стая. Гърбът вече ме боли, което все пак е някакъв ориентир, но не достатъчно ясен.
След известно време ставам и започвам да се разхождам, протягам високо ръце над главата си. Поколебавам се дали да продължа, при условие че камерите ме наблюдават. Едва ли ще научат кой знае колко за мен, докато следят как допирам палците на краката си.
При тази мисъл ръцете ми се разтреперват, но аз не се опитвам да я прогоня от ума си. Вместо това си напомням, че съм една от Безстрашните и страхът е добър мой познайник. Сигурно ще пукна на това място. И то съвсем скоро. Това са голите факти.
Но мога да приема всичко и от друга гледна точка. Скоро ще отдам почит на родителите си, като умра както тях. И ако всичко казано за смъртта е истина, не след дълго ще сме пак заедно, каквото и да ни чака занапред.
Разтърсвам ръце, докато крача напред-назад. Още треперят. Искам да разбера кое време е. Пристигнах малко след полунощ. Сега вече е сигурно ранна утрин, някъде около 4,00 – 5,00 часђ. Но може и да не е минало толкова много време, а само да ми се струва така, защото бездействам.
Вратата се отваря и аз най-накрая заставам лице в лице с моя враг и нейната охрана от Безстрашни.
– Здравей, Беатрис – започва Джанийн. Носи синия цвят на Ерудитите, очилата на Ерудитите и гледа с типичното за Ерудитите чувство на превъзходство, което баща ми ме възпита да ненавиждам. – Предполагах, че точно ти ще дойдеш.