Не изпитвам ненавист, докато я гледам. Изобщо нищо не чувствам, макар да е отговорна за безчет избити, сред тях и Марлийн. Поредицата убийства в главата ми са като низ от неразгадани уравнения и аз стоя вкаменена, неспособна да открия решението.
– Здравей, Джанийн – отговарям, защото само това ми идва наум в момента.
Премествам поглед от воднистите очи на Джанийн към Безстрашните, които я пазят от всички страни. Питър стои плътно до дясното ѝ рамо, а една жена с дълбоки бръчки около устата е отляво. Зад нея е плешив мъж с дълбоки бразди по черепа. Свивам вежди.
Как така Питър изведнъж се е озовал на толкова висок пост като охранител на Джанийн Матюс? Къде е логиката?
– Бих искала да знам колко е часът – казвам.
– Така ли? – отвръща тя. – Интересно.
Трябваше да се досетя, че няма да ми каже. Всяка информация, с която тя разполага, има определящо значение в нейната стратегия. Тя няма нищо да ми каже, докато не реши, че за нея ще е по-изгодно да ми даде определени сведения, отколкото да ги премълчи.
– Обзалагам се, че моите спътници от Безстрашните са разочаровани, дето още не си опитала да ми издереш очите – продължава тя.
– Това би било глупаво.
– Вярно. Но щеше да отговаря на твоя стил на поведение – първо действай, после мисли.
– Вече съм на шестнайсет. – Свивам устни. – И се променям.
– Колко мило. – Тя успява да придаде ласкателна нотка дори на фрази, които съдържат съвсем друг смисъл. – Хайде да се поразходим малко.
Отстъпва назад и посочва вратата. Последното, което искам сега, е да изляза от това помещение и да се отправя в някаква неизвестна посока. Въпреки това не се поколебавам. Тръгвам, жената от Безстрашните със суровия поглед е отпред, Питър върви зад мен.
Коридорът е дълъг и светъл. Завиваме и продължаваме по друг, същия като първия.
Следват още два коридора. Вече напълно съм загубила ориентация и никога не бих могла да намеря пътя обратно. Точно тогава обстановката се променя – белият тунел се превръща в просторна зала, където мъже и жени от Ерудитите, облечени в дълги сини лабораторни престилки, стоят около масите; някои държат инструменти, други смесват разноцветни течности, трети гледат съсредоточено в екраните на компютрите. На пръв поглед работят върху нов симулационен серум, но предполагам, че дейността на Ерудитите не се ограничава единствено със симулациите.
Мнозинството от тях прекратяват работа и ни проследяват с поглед, докато вървим по централната пътека. По-скоро наблюдават мен. Някои си шушукат, но повечето остават мълчаливи. Толкова е тихо тук.
Следвам жената от Безстрашните и когато минава през някаква врата, аз се заковавам толкова рязко на място, че Питър се блъска в гърба ми.
И тази зала е просторна като предишната, но в нея има само едно нещо: голяма метална маса с някакъв уред до нея. Той далечно напомня уред за ехокардиография. Над него виси камера. Потръпвам неволно. Защото знам какво е това.
– Много съм доволна, че точно ти си тук – казва Джанийн. – Тя минава покрай мен и сяда на ръба на масата, пръстите ѝ се впиват в ръба. – Причината са твоите резултати от теста за определяне на наклонностите. – Русата ѝ коса, опъната силно по темето, отразява светлината и привлича погледа ми. – Даже сред Дивергентите ти си нещо като аномалия, защото имаш наклонности към три от кастите. Аскети, Безстрашни и Ерудити.
– Откъде… – Гласът ми секва. Насилвам се да довърша изречението. – Откъде знаеш това?
– Всяко нещо с времето си – отговаря тя. – На базата на тези резултати направих заключение, че си един от най-силните Дивергенти. Казвам го не като комплимент, а за да изясня намерения си. Ако искам да създам симулация, която да контролира съзнанието на Дивергентите, трябва да експериментирам с най-силния сред тях, за да открия и премахна всички слабости на технологията. Ясна ли съм?
Не си правя труда да ѝ отговарям. Все още наблюдавам втренчено ехокардиографския уред край масата.
– Ето защо аз и моите колеги научни работници ще те изучаваме, колкото се може по-дълго. – Тя леко се усмихва. – След приключване на моето изследване ще бъдеш екзекутирана.
Това ми е известно и без да ми го казва. Но макар да го знам, защо краката ми внезапно омекват и стомахът ми се свива. Защо?
– Екзекуцията ще бъде извършена тук. – Тя прокарва пръсти по масата, върху която седи. – На тази маса. Реших, че ще ти е любопитно да я видиш.
Иска да проучи реакцията ми. Едва дишам. Досега си мислех, че жестокостта предполага и злоба, но не е така. Джанийн няма никакво основание да действа от зла умисъл. Тя е жестока, защото не се интересува от последиците на своите постъпки, когато нещо я е завладяло. Вместо мен тук можеше да има пъзел или счупен механизъм, който тя се опитва да поправи. Тя ще отвори черепа ми с единствената цел да проследи отблизо как действа моят мозък. Ще умра тук и това ще е проява на милосърдие.