– Когато дойдох тук, знаех как ще приключи всичко – казвам. – Това е просто една маса. А сега бих искала да се върна в килията си.
+ + +
Не мога да преценя как върви времето, не и по начина, по който имах възможност да го следя досега. Ето защо, когато вратата на килията отново се отваря и вътре влиза Питър, не мога да кажа колко време е минало. Усещам единствено, че съм изтощена.
– Тръгвай, Дървената – нарежда той.
– Не съм Аскет. – Протягам ръце над главата си и те опират стената. – И след като вече си един от лакеите на Ерудитите, нямаш право да ме наричаш „Дървена“. Не е редно.
– Казах ти да тръгваш.
– Как, без нито една злобна и ехидна забележка ли ще се размина? – Вдигам поглед към него с престорена изненада. – Нещо от рода „Ти си чист идиот, щом дойде тук. Освен че си Дивергент, си и малоумна“ няма ли да кажеш?
– То си е ясно и без да го казвам – отвръща. – Сега или ставай, или ще те влача по коридора. Ти решаваш.
Сега вече ми е по-спокойно. Питър винаги се е държал злобно с мен; това е нещо познато.
Ставам и излизам от килията. Пътьом отбелязвам, че ръката на Питър, която прострелях, вече не виси на превръзка през врата.
– Излекуваха ли раната ти от куршума?
– Да – казва. – Ще ти се наложи да откриеш друго слабо място. Колко жалко, че с мен всичко вече е наред. – Той ме сграбчва за здравата ръка и тръгва бързо, дърпайки ме след себе си. – Закъсняваме.
Въпреки че коридорът е дълъг и празен, стъпките ни не отекват силно. Имам чувството, че някой ми е запушил ушите, а аз чак сега го забелязвам. Опитвам се да запомня пътя, по който минаваме, но скоро пак губя ориентация. Стигаме края на поредния коридор и завиваме наляво към слабо осветена стая, която ми напомня аквариум. Една от стените е огледална – виждам отражението си в нея, но се обзалагам, че от другата страна е прозрачна и някой ме наблюдава.
В другия край на помещението има уред, от който се подава подвижна работна маса с човешки ръст. Разпознавам го от учебника по история на кастите и урока за приноса на Ерудитите в медицината. Апарат за магнитно-резонансна томография. С него ще сканират мозъка ми.
Нещо припламва в мен. Толкова отдавна не съм го усещала, че отначало едва го разпознавам. Любопитство.
По интеркома се разнася глас – гласът на Джанийн.
– Легни там, Беатрис.
Поглеждам към подвижната работната маса, с която ще ме вкарат в магнитната тръба на апарата.
– Няма.
Разнася се въздишка.
– Ако не го направиш доброволно, има начин да те принудим.
Питър застава зад гърба ми. Дори ранен, беше по-силен от мен. Представям си ръцете му върху себе си, как ме влачи към апарата, как ме просва на масата, как ме пристяга с ремъците, които висят от нея, и ги затяга прекалено силно.
– Хайде да се споразумеем – казвам. – Ако се подчиня, ще ми дадете да видя резултата от изследването.
– Ти ще се подчиниш, независимо дали е доброволно, или не.
Вдигам показалец.
– Изобщо не е така.
Поглеждам към огледалото. Не е толкова трудно да си представя, че разговарям с Джанийн, докато гледам собственото си отражение. Косата ми е руса като нейната; и двете сме бледи, с непреклонно изражение. Тази констатация е толкова смущаваща, че за няколко секунди губя нишката на мисълта си и стърча мълчаливо, вдигнала пръст.
Аз съм с бледа кожа, светлокоса и студена. Интересувам се какъв е резултатът от изследването на мозъка ми. Аз съм като Джанийн. Мога да се презирам за това, да възроптая, да се опитам да го изкореня от себе си… или да се възползвам от него.
– Изобщо не е така – повтарям. – Каквото и да правите, няма как да ме принудите да стоя неподвижно, за да е ясна картината при сканирането на мозъка. – Кашлям, за да прочистя гърлото си. – Искам да видя резултатите. Така и така ще ме убиете, затова не би трябвало да ви пука какво ще разбера за собствения си мозък преди да умра.
Тишина.
– Защо ти е толкова важно да видиш изследванията? – пита гласът.
– Точно ти би трябвало най-добре да ме разбираш. Нали имам еднакви наклонности за Ерудит, Безстрашен и Аскет в края на краищата.
– Добре. Ще можеш да видиш резултатите. Лягай.
Отивам при работната маса и лягам на нея. Металът е студен като лед. Масата се плъзва навътре и вече съм в тръбата на апарата. Гледам в празното бяло пространство. Като малка си мислех, че раят изглежда точно така – само бяла светлина, нищо повече. Сега вече знам, че това не може да е истина, защото бялата светлина съдържа заплаха.