– Той трябва да потиска част, но не всички функции на префронталната кора – казва жената учен с кръглите очила.
– Точно така – потвърждава Джанийн. Тя най-после се обръща към мен с блеснали от удоволствие очи. – Продължаваме да работим в тази посока. Така изпълних ли моята част от нашата уговорка, госпожице Прайър?
Устата ми е пресъхнала и трудно преглъщам.
Какво ли ще стане, ако потиснат функциите на префронталната ми кора; ако ме лишат от способността да взимам решения? Какво ще стане, ако серумът подейства и аз се превърна в роб на симулацията като всички останали? Какво би се случило, ако напълно се откъсна от реалността?
Не съм предполагала, че моята личност, цялото ми същество може да бъде сведено до вторичен продукт на моята анатомия. Ами ако аз наистина съм просто човек с по-голяма префронтална кора… и нищо повече?
– Да – отвръщам. – Изпълни я.
+ + +
Двамата с Питър мълчаливо вървим обратно към моята килия. Завиваме наляво и пред нас в другия край на коридора изниква група хора. Това е най-дългият коридор, през който сме минавали, но разстоянието се стопява в мига, когато го виждам.
От двете страни го държат изменници на Безстрашните, а в тила му е опряно дулото на пистолет.
Тобиас, по чиято буза се стича кръв и боядисва в червено бялата му риза. Тобиас, моят приятел Дивергент, застанал пред пастта на зейналата пещ, в която аз ще изгоря.
Ръцете на Питър ме сграбчват за раменете и ме задържат на място.
– Тобиас – казвам, но то прозвучава по-скоро като издихание.
Изменникът на Безстрашните, опрял пистолет в главата на Тобиас, го побутва напред. Питър също се опитва да ме тласне напред, но краката ми сякаш са вкопани в пода. Дойдох тук, за да не умира никой повече. Дойдох тук, за да защитя колкото се може повече хора. Дойдох тук най-вече защото исках Тобиас да е в безопасност. Но какъв е смисълът, щом и той е тук? Защо е всичко това?
– Какво си направил?! – прошепвам. Той е само на няколко крачки от мен, но не достатъчно близо, за да ме чуе. Когато минава покрай мен, протяга ръка. Обвива пръсти около китката ми и стиска. Стиска, после ме пуска. Очите му са кръвясали; целият е бял като платно.
– Какво си направил? – този път въпросът се изтръгва от гърлото ми като ръмжене.
Хвърлям се към него въпреки хватката на Питър и болката, която ми причинява.
– Какво си направил? – изкрещявам.
– Щом ти ще умреш, аз също ще умра. – Тобиас ме поглежда през рамо. – Помолих те да не идваш. Ти направи своя избор. Това са последиците от него.
Той изчезва зад ъгъла. Последното, което виждам, е мярналото се за кратко дуло на пистолета и кръвта от раната на ухото му, която не съм забелязала досега.
В мига, когато Тобиас изчезва, нещо сякаш изсмуква живота от мен. Преставам да се съпротивлявам и се оставям в ръцете на Питър, който ме блъска към килията. Свличам се на пода, щом влизам и чакам вратата да се затвори след Питър, но той се бави.
– Защо е дошъл тук? – пита.
Поглеждам го бегло.
– Защото е идиот.
– Така си е.
Опирам глава на стената.
– Да не си въобразява, че може да те спаси? – Питър изпръхтява презрително. – Това определено прилича на родено от мозъка на Дървен.
– Едва ли – отговарям. Ако Тобиас наистина искаше да ме спаси, той първо щеше да обмисли всичко. Щеше да доведе и други. Нямаше да влети в централата на Ерудитите съвсем сам.
Сълзи пълнят очите ми и аз не се опитвам да ги преглътна. Продължавам да гледам напред, докато накрая всичко се слива пред погледа ми. Само преди няколко дни за нищо на света не бих се разплакала пред Питър, но вече не ми пука. Той е най-незначителният от моите врагове.
– Мисля, че е дошъл да умре заедно с мен – казвам и притискам устата си с ръка, за да заглуша риданието. Ако се насиля да дишам, мога да овладея и сълзите. Нито ми трябва, нито искам да умира заедно с мен. Единственото ми желание е той да бъде в безопасност. „Ама че идиот“, мисля си, но това не идва от сърцето ми.
– Ама че глупост – възкликва Питър. – И е напълно безсмислено. Той е само на осемнайсет и лесно ще си намери друго гадже, когато умреш. Трябва да е голям глупак, щом не го знае.