Сълзите рукват по бузите ми, отначало парят, после стават студени. Затварям очи.
– Ако наистина така мислиш – потискам поредното ридание, – тогава глупакът си ти.
– Е, както и да е.
Подметките му изскърцват, когато ми обръща гръб. Кани се да си тръгва.
– Чакай! – Поглеждам към размазания силует, неспособна да различа лицето. – Какво ще му правят? Същото като на мен ли?
– Представа нямам.
– Не можеш ли да разбереш? – Разочаровано изтривам бузите си с длани. – Не можеш ли поне да научиш дали е добре?
– И защо да го правя? – отвръща той. – Защо ми е изобщо да ти правя услуга?
След миг чувам как вратата се затваря след него.
[3] Ключова зона на мозъка, която се намира точно зад челото. Тя участва в процеса на социалното взаимодействие, във взимането на решения, определя много черти от характера и има отношение към разбирането на другите. – Б.пр.
30
Някъде бях чела, че плачът не подлежи на научно обяснение. Единствената цел на сълзите е да овлажняват очите. Няма никаква основателна причина за свръхпродуктивността на слъзните жлези под диктата на емоциите.
Според мен обаче ние плачем, за да освободим звяра в себе си, без при това да изгубим човешкия си образ. Защото вътре в мен има животно, което се зъби, ръмжи и се стреми към свободата, към Тобиас и най-вече към живота. Колкото и да се опитвам, не мога да убия този звяр.
Затова ридая, заровила лице в шепите си.
+ + +
Наляво, надясно, надясно. Наляво, надясно, наляво. Надясно, надясно. Последователността на завоите, които правим от началната точка – килията ми – до крайната цел.
Това е друга стая. В нея има полулегнал, подобен на зъболекарски стол. В единия ъгъл се виждат монитор и бюро. Джанийн седи на бюрото.
– Къде е той? – питам.
От часове чакам да задам този въпрос. По някое време съм заспала и сънувах, че преследвам Тобиас из централата на Безстрашните. Но колкото и бързо да тичам, той все е някъде далече пред мен, колкото да видя как завива зад ъгъла и да мярна крайчеца на ръкава му или тока на обувката.
Джанийн ме поглежда изненадана. Обаче изобщо не е изненадана. Играе си с мен.
– Тобиас – уточнявам все пак. Ръцете ми се тресат, но този път не от страх, а от гняв. – Къде е той? Какво правите с него?
– Нямам причина да ти предоставя тази информация – отвръща Джанийн. – Изобщо не си в положение да изискваш каквото и да било. Не виждам как това може да се промени, освен ако не решиш да коригираме условията на нашето споразумение.
Иска ми се да изкрещя в лицето ѝ, че – разбира се, разбира се – предпочитам да разбера какво става с Тобиас, вместо да науча повече подробности за моята дивергентност, но не го правя. Нямам право да взимам прибързани решения. Тя така или иначе ще постъпи с Тобиас както е решила, независимо дали аз знам какво точно става. По-важното сега е да вникна напълно в онова, което се случва с мен.
Вдишвам през носа и издишвам през устата. Разтърсвам ръце. Сядам на стола.
– Интересно – казва тя.
– Не трябва ли в този момент да ръководиш кастата и да се готвиш за война? – питам. – Защо си тук – само за да проведеш някакъв тест с едно шестнайсетгодишно момиче ли?
– Явно променяш позицията си както ти изнася – отговаря тя, облягайки се назад. – Веднъж настояваш, че не си малко момиче, друг път – обратното. Едно нещо ми е любопитно да разбера: като каква наистина се приемаш? Като едното, като другото, или и двете едновременно? А може би нито едно от всичко това?
Опитвам се гласът ми да прозвучи равно и делово като нейния.
– Нямам причина да ти предоставя тази информация.
Долавям леко изпръхтяване. Питър е прикрил устата си с длан. Джанийн го поглежда и смехът му съвсем естествено преминава в кашлица.
– Да се подиграваш е детинско, Беатрис – казва тя. – Това не ти отива.
– Да се подиграваш е детинско, Беатрис – повтарям, стараейки се съвършено да имитирам тона ѝ. – Това не ти отива.
– Серумът – нарежда Джанийн, поглеждайки към Питър. Той пристъпва напред, започва да рови в черната кутия на бюрото и вади спринцовка с вече поставена на нея игла. После тръгва към мен, но аз го спирам с ръка.
– Нека аз сама – казвам.
Той поглежда Джанийн за разрешение.
– Е, добре – казва тя.
Той ми подава спринцовката и аз забивам иглата отстрани на шията си, после натискам буталото. Джанийн опира пръст на някакъв бутон и всичко наоколо потъва в мрак.
+ + +
Майка ми стои на пътеката в автобуса с протегната нагоре ръка, стиснала релсата над главата ѝ. Лицето ѝ е извърнато не към хората, които седят около мен, а към града, който се мярка през прозорците, докато автобусът се клатушка напред. Когато се мръщи, забелязвам бръчки по челото и около устата ѝ.