– Убежищата на безкастовите – отвръща той, без да ме поглежда.
Отварям широко очи. Безкастовите са последната ни надежда. Половината от останалите верни на кастата Безстрашни и всички Прями могат да бъдат контролирани със симулация, а половината Аскети са избити.
– Не ѝ казвай. Тя така или иначе ще ме убие. Нищо не ѝ казвай.
– Припомнете ми, господин Итън, в какво се състои действието на симулациите при Безстрашните?
– Не сме на изпит – отвръща през стиснати зъби той. – Кажи какво си намислила да правиш.
– Стига да отговориш на този простичък въпрос.
– Добре, тогава. – Очите на Тобиас се спират на мен. – Симулациите стимулират амигдалата, чиято функция е свързана със страха, предизвикват халюцинация, базирана на определен вид страх, после препращат данните на компютъра, за да бъдат те обработени и анализирани.
Звучи уверено, сякаш отдавна го знае. Може и наистина да е така – доста дълго време ръководеше симулациите.
– Много добре – казва Джанийн. – Когато преди доста време разработвах симулациите на Безстрашните, нашият екип установи, че при определени нива на действие мозъкът блокира и става нечувствителен към ужаса, следователно не може да създава нова среда. Тогава разредихме разтвора, за да може симулациите по-лесно да бъдат управлявани. Но аз все още помня състава на оригиналния разтвор.
И тя почуква с нокът по спринцовката.
– Страхът – продължава – е по-силен от болката. Е, има ли нещо, което искате да ни кажете, преди да инжектирам госпожица Прайър?
Тобиас силно стиска устни.
Джанийн забива иглата.
+ + +
Всичко започва постепенно, с отмерения пулс на сърцето. Отначало не съм сигурна чие сърце бие – ударите са прекалено гръмки, за да е моето. После обаче си давам сметка, че наистина е моето, а пулсът се ускорява все повече и повече.
Дланите и свивките на коленете ми се овлажняват от пот.
После започвам само пресекливо да си поемам въздух, вместо да дишам.
Тогава идват крясъците
И аз
не мога
да мисля.
+ + +
Тобиас се боричка с изменниците на Безстрашните край вратата.
Зад себе си дочувам нещо като детски плач и обръщам глава да видя откъде идва, но там има само апарат за ехокардиография. Над мен фугите между плочките на тавана се усукват и извиват в чудовищни създания. Воня на разлагаща се плът изпълва въздуха и започва да ми се гади. Чудовищните създания добиват по-отчетлива форма – това са птици, врани с човки колкото предмишницата ми, а крилете им са толкова черни, че сякаш поглъщат светлината.
– Трис – обажда се Тобиас. Откъсвам поглед от враните.
Той стои до вратата, където беше и преди да ме инжектират, но сега държи нож. Протяга го напред и обръща острието към себе си. Сега то сочи стомаха му. После го приближава към тялото си и върхът опира в корема му.
– Какво правиш?! Спри!
Той леко се усмихва.
– Правя го за теб – казва.
Бавно забива ножа, а кръвта обагря края на ризата му. Не мога да понеса гледката и опъвам до скъсване ремъците, които ме държат за масата.
– Не, спри!
Гърча се върху масата. Ако това беше симулация, досега да съм се освободила. Значи всичко се случва в действителност, реално е. Крещя, а той забива ножа до дръжката. Свлича се на пода, кръвта му блика все по-обилно и прави локва около него. Птиците сенки обръщат мънистените си очи натам и се спускат в рояк от криле и нокти, които се впиват в кожата му. Мяркам очите му през вихъра от перушина, той все още е в съзнание.
Една от птиците каца върху пръстите, стиснали ножа. Той го измъква от раната и ножът изтрополява на пода. Би трябвало да се надявам да е вече мъртъв, но аз съм егоист и не мога да го направя. Гърбът ми се извива в дъга над масата, мускулите ми се сковават, а гърлото ми се раздира от нечленоразделен крясък, който не спира.
+ + +
– Успокоително – нарежда неумолим глас.
Още едно убождане във врата и сърцето ми бавно успокоява ритъма. Ридая от облекчение. Известно време мога единствено да ридая от облекчение.
Това не е страх. Нещо друго е; чувство, каквото не би трябвало да съществува.
– Пуснете ме – казва Тобиас и сега гласът му е още по-дрезгав. Примигвам, за да го видя през сълзи. По ръцете му – там, където са го стискали изменниците на Безстрашните, има червени следи, но той не умира. Той е добре. – Ще кажа каквото искаш само ако ме пуснат.
Джанийн кимва и той се втурва към мен. Стиска ръката ми в своята, с другата гали косата ми. Върховете на пръстите му стават мокри от сълзите. Той не ги избърсва. Вместо това се свежда над мен и опира чело в моето.